Раждането на втората звезда

През юли 2018 Франция триумфира с втора световна титла в историята си точно двадесет години след първата коронация и официализира статута си на доминантна футболна сила на международно ниво в рамките на последните две десетилетия. В този период „Les Bleus“ достигат до пет финала на най-големите футболни форуми, а те донесоха във витрината им две купи от Мондиали, една от Европейско първенство, както и два сребърни медала – постижения без аналог в световен мащаб от края на XX век до настоящем. Още на домашното първенство на Стария континент две години по-рано тимът на Дидие Дешан даде сериозни индикации, че е способен да извърви пълния път към върха в хода на руското лято, като правилното канализиране на качествения потенциал на играчите от баския специалист даде именно това.

Поуките от миналото

Връщайки се назад във времето, можем лесно да открием примери за едно основоположно качество, което през годините бе с огромна значимост за изграждането на съвременния статус на френския национален отбор – умението да се извършва обективен анализ на разочарования или откровени провали и използването им за трамплин към траен прогрес.

По този начин например се стигна до метаморфозата на трикольорите в периода 1993 – 1998 от немислимото отпадане в квалификационната група за Мондиал 94 до световното злато само пет години по-късно. Драстична промяна в хода на цикъла се случи и между 2002 и 2006, когато в рамките на четири години тимът извървява похода от фиаското на ранната елиминация още в груповата фаза на Световното през 2002 (белязала края на едно златно поколение) до епопеята на немска земя, увенчана със сребърни медали.

В ЮАР през 2010 обаче се стигна до крупно разочарование – ново отпадане още преди фазата на директните елиминации. По всичко личи обаче, че тъкмо този катаклизъм отприщи изцяло възходящата линия на развитие на „петлите“ през последните сезони, а болката от загубения финал на „Стад дьо Франс“ на Евро 2016 от Португалия сплоти още повече отбора и го направи по-зрял и по-подготвен за бъдещите битки.

Количествен и качествен потенциал

А потенциалът за подвизи в тези битки бе меко казано налице – Лорис и компания започнаха участието си на Мондиал 2018 сред големите фаворити и това не е никак безпочвено – освен със статута си на европейски вицешампион, те разполагаха и с най-скъпоструващия  отбор на целия форум (1,41 милиарда евро сумарна трансферна стойност според проучване на Футболната обсерватория CIES).

И макар със своята средна възраст от 25 години и 10 месеца  това да бе вторият най-млад отбор на първенството (а и вторият най-млад тим световен шампион в исторически план), неговите съставни единици вече имаха сериозен международен опит зад гърба си. Капитанът Юго Лорис, Рафаел Варан, Пол Погба, Блез Матюиди и Антоан Гризман вече формираха екипното ядро на Световното в Бразилия четири лета по-рано, като оттогава продължаваха да бъдат с ключови функции, а в същото време жънеха лаври и на клубно ниво.

За създаването на правилната амалгама за типова стартова единайсеторка сериозно допринесоха станалият шампион на Англия в две от последните три издания на Висшата лига Н’Голо Канте (заблестял с националната фланелка на Евро 2016), прогресиращият с Барселона лионски юноша Самюел Юмтити (заел в сърцето на защитата мястото на Лоран Кошчелни), изкачващият се в йерархията на най-добрите голмайстори на Франция Оливие Жиру (влязъл в ТОП 3 на ранглистата през март 2019) и разбира се – бързоногият тийнейджър, за когото това бе първи голям форум със синята фланелка, но станал негов символ – Килиан Мбапе.

Практически най-сериозните дилеми за Дешан идваха от постовете на двамата крайни защитници, където в крайна сметка бе поет рискът с избора на Люка Ернандес и Бенжамен Павар – две тепърва вписващи се в състава фигури, успели обаче да се адаптират брилянтно.

Групата от двадесет и трима играчи, която отпътува за Русия разполагаше с достатъчно ширина и дълбочина, за да може да отговаря на нуждите на колектива, а и да предостави на Дидие Дешан точните типови профили, от които има нужда. Стив Манданда, Алфонс Ареола, Преснел Кимпембе, Бенжамен Менди, Адил Рами, Джибрил Сидибе, Стивън Н’Зонзи, Корентен Толисо, Усман Дембеле, Набил Фекир, Тома Лемар, Флориан Товен – всеки от тях даваше допълнителна стойност на колектива и увереността, че съществува план „Б“ дори тогава, когато се наложи ключов футболист да бъде заменен поради наказание, контузия или временен спад в представянето в рамките на даден мач.

Така например Толисо иззе идеално функциите на Матюиди  в четвъртфиналния мач срещу Уругвай, Н’Зонзи съумя да уплътни чудесно центъра на терена след изваждането от игра на всенародния любимец Канте през втората част на финала с Хърватска, а Фекир често се появяваше като смяна през вторите полувремена, за да внесе още по-голяма доза спокойствие сред съотборниците си със своето качество да съхранява топката и да е силно ангажиран физически (безценно в многобройните моменти, когато бе необходимо да се запази преднина).

Култът към колектива

През март 2017 Жерар Улие заявява, че в количествено отношение (като брой стойностни футболисти) настоящото поколение е най-силното в историята на френския футбол. С напредването на месеците и развитието на събитията неговите думи изглеждат все по-правдоподобни. Нито количественият потенциал обаче, нито ярките индивидуалности сами по себе си са достатъчни, за да гарантират краен успех. И неслучайно Дешан изтъква като основен повод за гордостта си след триумфа на руска земя факта, че е успял да изгради истински колектив и да извиси отборния дух и интерес над личния такъв, без значение за звезди от какъв калибър става въпрос.

Необратимото отлъчване от отбора на Карим Бензема в следствие на скандала, разразил се покрай казуса с шантажа  спрямо Матийо Валбуена, е показателен за принципите, които царят при селекционера – всеки характер, способен да повлияе негативно на атмосферата и микроклимата в групата,  е непригодим към нея.

В игрово отношение нападателите на „Les Bleus“ претърпяха сериозно индивидуално изменение на ролите си в името на екипната кауза. Доказаният топ реализатор Оливие Жиру завърши Мондиала без отбелязан гол, но в никой момент мястото му като титуляр не бе реално застрашено поради сериозния обем работа, който съумяваше да върши – мощното му физическо присъствие и силната игра в единоборствата ангажираха противниковите бранители и отваряха пространства, които да бъдат използвани от бързоскоростните му съотборници, стараеше се винаги да бъде комбинативен и здраво трудещ се с гръб към вратата.

Антоан Гризман пък завърши турнира с 4 попадения в 7 мача (докато на Евро 2016 записа 6 гола в 6 срещи) – тази на пръв поглед намалена резултатност обаче крие корените си в един главен фактор – роденият в Макон футболист бе нагърбен с доста повече ангажименти в дефанзивен план и много по-често се прибираше към центъра на терена с цел подпомагане на полузащитниците. В резултат на това той се озоваваше в наказателните полета на противниците чувствително по-епизодично в сравнение с Европейското първенство две години по-рано (3,5 отиграни топки в съперниковото наказателно поле средно на мач на Мондиала срещу 5,6 средно на мач на предходния голям форум). Огромното количество вложена от него енергия налагаше смяната му през вторите полувремена, за да имат възможност да се включат свежи сили от скамейката.

Всичко това, разбира се, не попречи на Гризу да завърши турнира с пряко участие в цели 6 попадения (4 гола и 2 асистенции) – най-доброто постижение на френски футболист на Световни финали от 1958. Разширеният спектър от функции, с които е нагърбен във формацията на Дешан обаче е безспорен факт и това е още едно доказателство, че при настоящият селекционер на „петлите“ е напълно в сила максимата, че всяка индивидуалност, дори и най-блестящата, трябва да е подчинена на колектива и на установения игрови план.

Блез Матюиди също излизаше от рамката на ляво крило и на свой ред се изтегляше към централната зона на терена, където бе способен да оперира в периметър, който му е добре познат и да дава допълнително числено предимство там за своя тим.

Основният офанзивен печеливш от тази организация на играта бе Килиан Мбапе – най-младият френски футболист на Световно първенство нямаше нужда от време за адаптация, за да разгърне напълно потенциала си, а свободата, която получи, способства идеално този процес. Той бе футболистът с най-силно изразена атакуваща роля, неговата рекордна скорост (достигнала 37 км/час срещу Аржентина) и качеството на дриблите му  (32 успешни дрибъла, повече от всеки друг играч на френската селекция в историята на Мондиалите) останаха неразрешим ребус за опонентите му, а дезонирането му от десния фланг към по-предни централни позиции на нападението допълнително утежняваше задачата на противниковите бранители. Свръхзвуковата скорост и чудесната ефективност на чупещия рекорди Мбапе (6 удара по посока на съперниковите врати, 5 от тях точни и 3 гола) със  сигурност бяха основни оръжия на френската селекция при игрови ситуации.

Отборът обаче се прояви и като отлично използващ възможностите си при статични положения, като головете паднали по този начин практически изграждаха френската преднина в резултата в четвъртфиналната и полуфиналната фаза на първенството, а също и в заключителния мач за трофея.

Печелившите избори и здравите свръзки

Говорейки за преднина, няма как да не отчетем още едно изумително явление от Мондиала – в хода на цялото първенство възпитаниците на Дидие Дешан бяха в позиция на изоставащи в резултата точно девет минути – от втория гол на Аржентина в 48-ата минута на осминафиналната среща до 57-ата, когато Бенжамен Павар изравни с избрания за най-красив гол на турнира.

Способността на „Les Bleus“ да съхраняват аванса си се крие в образцовото отбраняване в блок. Дейно подпомаганите от Жиру, Гризман и Матюиди вътрешни халфове Канте и Погба се затвърдиха като най-надеждната и балансирана двойка централни полузащитници по терените на Русия. Равновесието им бе сътворено благодарение на взаимнодопълващите им се профили – Канте в ролята на по-защитно действащия играч, главно действащо лице при пресичането на подавания, при осъществяването на шпагати, при отнемането на топката и изнасянето й, докато Погба бе с по-силен афинитет към включванията в по-предни позиции, с по-креативна роля при градежа на атаките на тима, но без да поема неоправдани рискове, които да застрашат баланса в средата на терена.

Играейки в по-дефанзивно ориентирана формация, неминуемо назрява въпросът за състоянието на отбранителната четворка (в конкретния за Франция случай). Именно там витаеха най-големите съмнения преди стартирането на двубоите от надпреварата, тъй като Ернандес и Павар по двата фланга, както стана въпрос по-рано, се явяваха като изненадващите начинаещи в стартовата единайсеторка, а Варан и Юмтити в сърцето на отбраната изглеждаха като логичен избор на теория, но колебанията на футболната общественост идваха от факта, че преди месец юни двамата практически нямаха достатъчна обиграност помежду си като централна двойка защитници.

Изборите на Дешан обаче и за четирите позиции се оказаха поредните печеливши. Павар бе едно от големите открития на целия турнир със своята неизчерпаема енергия на десния бек, а неговият аналог в лявата чест на терена Ернандес показа нагледно, че е съвестен носител на биткаджийския дух, така характерен за играещите в Атлетико Мадрид на Диего  Симеоне състезатели. Като последствие – през неговата зона за цялото първенство падна едва един гол, а в течение на всички мачове той не спря да удивява с успеваемостта си в единоборствата и издръжливостта си при противникови нарушения, на които често бе обект.

Тестът бе издържан и от тандема Варан-Юмтити, чийто прочит на играта, усещане за пласиране, стабилност във въздушните битки и навременни намеси бяха възлови елементи в печелившата формула на Дешан.

И все пак, тогава, когато те или някои от съотборниците им не съумяваха да реагират своевременно на съперникови действия, излизаше на преден план големият капитан Юго Лорис. Уверен и хладнокръвен, той демонстрираше силната си концентрация и огромната си класа в множество повратни моменти. Високостойностните му спасявания позволиха на Франция да устои на тежките игрови интервали, през които отборът мина срещу Уругвай, Белгия и особено в началото на второто полувреме на финалната битка с Хърватска.

Гъвкавост и адаптивност в името на победата

С 48 % средно притежание на топката по време на Мондиала и 34,2 % във финалния мач „петлите“ създадоха впечатлението, че срещите, при които действат в изчаквателна позиция, са техен специалитет, но това далеч не изчерпва асортимента им от способности, като една от най-съществената от тях се явяваше успешното адаптиране спрямо съперника. В три от седемте изиграни мача „Les Bleus“ бяха в позиция на владеещия топката тим и се справиха чудесно, взимайки във всеки от двубоите необходимия резултат (срещу Австралия, Перу и най-вече срещу Уругвай, който се явяваше най-сериозният тест в това отношение за французите). По този начин синята селекция показа, че е овладяла управлението на развоя и на този тип мачове.

Разполагащ с внушителен по мащаби кадрови потенциал, с подготвен за всяка ситуация игрови план, с отборен дух и с необходимите мантални качества, изграденият от Дидие Дешан колектив заслужи щастливия край на епопеята си в Русия. 20 години по-късно, Триумфалната арка отново бе огрята от ликовете на световни шампиони. А за една сериозна част от тях това е едва началото на пътя в големия футбол.

Автор: Мартин Цветков