Еме Жаке на 80- предводителят на френската футболна революция
След като разгледахме обстойно френските играчи и селекционера, участвали в драмата с България от 1993, време е да се фокусираме и върху човека, който тогава е помощник-треньор, а впоследствие поема и кормилото на „петлите“- Еме Жаке. Останалото, както се казва, е история. И то каква! 80-годишният юбилей, отбелязан от световния шампион в края на ноември, заслужава да бъде почетен с материал, отразяващ безмерната значимост на работата му.
От селската месарница до върховете на клубния футбол
Еме произлиза от семейство, олицетворяващо трудолюбието на работническата класа във Франция след Втората Световна война. Фамилията живее в селцето Сай-су-Кузан и ръководи тамошната месарница- именно в нея още в най-ранна възраст бъдещият футболен гуру на нацията прави първия си досег с усърдната работа- нещо, което впоследствие ще го ръководи в целия му път. Усилията му, разбира се, рано се насочват и конкретно към най-популярната игра, която практикува в Кузан, отбора на селото, чийто треньор е преподавател от местното училище. Навлязъл в юношеските си години, Жаке започва да учи металургия и в крайна сметка старанията му са възнаградени- той стартира работа в завод с такава насоченост, а паралелно с това продължава да играе за Кузан. В края на 50-те се представя чудесно с екипа на скромния клуб и грабва вниманието на експертите, следящите регионалната дивизия на Лоара. В това число и тези от гранда Сент-Етиен, които решават да го привлекат.
В онези години мощен скок от аматьорска лига до клуб от висшия ешелон на Хексагона е изключително причудлив. И адаптацията при „зелените“ не е лека. Тя не се улеснява особено и от няколко допълнителни фактора. Единият е, че младокът съчетава амплоато си на футболист от френския елит с работата си в металургичния завод. Освен това в ранен етап от престоя си на „Жофроа Гишар“ е застигнат от заболяване на гръбначния мозък, което го вади от строя за известно време, по-късно пък настъпва моментът да отбие и военната си служба. Нищо обаче не пречупва устрема на Жаке и лека-полека енергичният полузащитник се установява трайно при „Les Stéphanois“ като е неотлъчна част от голямото им поколение от 60-те, което завоюва 4 титли на Франция и 2 Купи на страната. Впрочем, през 1968 и 1970 тимът с Еме Жаке в редиците си печели дубъл. Халфът е във вихъра си и способства за една своеобразна хегемония.
Той получава и две повиквателни за националната селекция, но те си остават единствените. Следва тежка контузия в ахилеса, която го вади от игра за доста дълго време. Възстановяването все пак се случва. След 13 прекарани години в Сент-Етиен обаче футболистът сменя обстановката, но не и региона- отива в големия местен съперник Олимпик Лион. За двата си сезона там той спомага за най-добрите класирания на „хлапетата“ в историята им дотогава- две поредни 3-ти места. Приносът му в първата кампания е сериозен, докато през втората вече игровото му време е редуцирано за сметка на млади играчи, което го и подтиква към прекратяване на състезателната кариера.
Навлизането в треньорския занаят и изграждането на големия Бордо от 80-те
Само година след като спира да играе Жаке поема треньорското кормило, при това на отбора, за който се състезава до последно. Като наставник на Олимпик Лион той работи 4 години, които обаче са тежки във финансово отношение за „Les Gones“ и до подвизи не се стига.
Младият специалист все пак попада в полезрението на Клод Без- новия президент на Бордо, чийто проект се оказва най-амбициозния в Хексагона по онова време. Без привлича край река Гарона играчи от калибъра на Жан Тигана и Патрик Батистон, там се подвизава и отколишният местен кадър Ален Жирес. Отборът разгръща потенциала си под ръководството именно на Еме Жаке, който навигира „жирондинците“ към 3 титли и 2 Купи на Франция, както и към 2 европейски полуфинала (1985 в КЕШ и 1987 в КНК). Треньорът прекарва целия период на 80-те на „Лескюр“, превръщайки Бордо в най-яркия френски клуб за онова десетилетие. Въпросният времеви интервал е и най-силният в 140-годишната история на институцията. Също така тогава грандът от Югозапада е и основна люпилня на кадри за френския национален отбор, пожънал първите си големи постижения (сред които титла на Евро ’84 и два полуфинала на Мондиали- ’82 и ’86).
Своенравността на президента Без не подминава и наставника, който е уволнен през 1989. Следващите му две треньорски предизвикателства са мимолетни и неособено запомнящи се- в Монпелие и Нанси. И когато кариерата му изглежда забуксувала се случва повратният обрат.
Към поставянето на първа звезда върху френския екип
През 1991 Еме Жаке става част от Националната техническа дирекция, а година по-късно е назначен за помощник-треньор на Жерар Улие в синята селекция, но крушението от 17 ноември 1993 води до овакантяване на селекционерския пост. Контекстът прави така, че кандидатите за унаследяване да не изобилстват- Франция пропуска второ поредно Световно първенство (след 1990), обстановката е по-тягостна отвсякога, а потенциалният нов треньор разполага с по-малко от 5 години, за да изгради от руините боеспособен отбор, който да се нагърби с най-голямата отговорност- да представи качествено страната на домашния Мондиал през 1998. Роденият в Лоара специалист приема поста, макар в началото по-скоро да се говори за временна длъжност. В едно от тогавашните си интервюта Жаке заявява, че „всички треньори са временни“ и ще се опита да се задържи колкото е възможно по-дълго.
Изборите, които прави, не са леки- в процеса на обновяването на „петлите“ той постепенно престава да праща повиквателни на играчи като Давид Жинола, Ерик Кантона и Жан-Пиер Парен. Фокусът се измества върху защитния вал. С новия си селекционер Франция се класира на Евро ’96, където е достигнат полуфинал. В елиминационната фаза „Les Bleus“ изиграват два поредни мача от по 120 минути, в които попадения не падат- в единия случай Нидерландия е отстранена с дузпи на четвъртфиналите, но при сходен сценарий е загубена битката с Чехия на следващото стъпало. Отборът видимо е много по-организиран и компактен, но френските медии са сериозно разтревожени от головата немощ на тима в навечерието на шампионата на планетата.
В месеца на истината обаче, между 12 юни и 12 юли, резултатността на трикольорите е меко казано убедителна- 15 попадения в 7-те изиграни мача! При все това, играчите на Жаке се представят бляскаво и там, където това е по-очаквано- в защитен план, допускайки само 2 попадения за целия турнир. Наставникът адаптира схемата си на игра спрямо съперниците- в груповата фаза и осминафинала с Парагвай действа в 4-2-3-1, а в по-късните етапи- с Италия, Хърватия и Бразилия добавя още един, трети, дефанзивен халф, преструктурирайки постройката в 4-3-3. Формирането на триото Дешан-Пти-Карембьо се оказва печеливш ход. Колкото до защитното звено, то не само е изтъкано от играчи, намиращи се в апогея на кариерите си (Тюрам, Блан, Десаи, Лизеразу + Фабиен Бартез), но носи и преобладаващата част от попаденията за „сините“ в елиминационната фаза- Блан и Пти се отчитат с по едно попадение, Тюрам с две, а двата гола на Зидан във финала са с глава след корнер. Така след груповата фаза нито един офанзивен играч на „петлите“ не успява да се разпише от игра. Жаке съумява да изгради облик, който да обезпечава надеждност и в същото време да носи опасност посредством включвания от по-задни позиции и статични положения. Изгражда също и един обединен колектив, който само за няколко седмици израства неимоверно много. И заедно завземат световния трон, променяйки статута на целия френски футбол завинаги.
След пира Еме Жаке се оттегля победоносно от треньорството и заема поста на национален технически директор, където мисията му е да подготвя следващото поколение наставници и по-глобално- да подготвя бъдещето на футбола в страната. На новата си длъжност той остава до края на 2006.
Знатни публични изяви
Преди световните финали в Хексагона критиките по адрес на Еме Жаке във френската преса на моменти преминават границите на добрия тон- такъв е случаят със спортния ежедневник „l’Equipe“. Като последствие от това след спечеления финал с Бразилия специалистът заявява публично, че никога няма да прости на изданието за публикуваните нападки.
Повечето интервюта след триумфа обаче, разбира се, са с доста по-ведра насоченост. В едно от тях, за „TV5 Monde“, Жаке споделя, че в хода на Мондиала е имало известна свобода спрямо играчите- те например са можели да се виждат с жените си. Атмосферата на тренировките също е била на висота, като именно там се заражда повсеместното пеене на култовия хит „I will survive“, превърнал се в тогавашен своеобразен химн за „петлите“ и феновете им.
Споделя също, че е имал пълната увереност, че Франция ще бъде минимум на полуфиналите- обещание за тази фаза е дал на самия президент на федерацията преди турнира. Видимо самочувствието и нагласата са били правилно предадени и на играчите. Впрочем, процесът, преминат от Жаке и футболистите му за вдигането на световното злато, е обект на документален филм „Les Yeux dans les Bleus“ („Очи, вперени в „сините““). Темата е главна и в книгата на бившия селекционер, озаглавена „Ma vie pour une étoile“ („Животът ми за една звезда“). Дълго време е сред топ анализаторите на „Canal +“ покрай ключови мачове. Понастоящем се наслаждава на спокойна и заслужена пенсия в алпийското градче Анси. С чувството за изпълнен дълг към цяла една футболна нация.
Автор: Мартин Цветков
