Как се разви пътят на френските фигури от 17 ноември 1993

Още една годишнина от паметния 17 ноември се изниза, а бездната, деляща тогавашните събития от настоящето, е неизмерима- както за България, така и за Франция. 🇧🇬 🇫🇷 Представителите на двете селекции от онази луда парижанска вечер изживяха бурни епизоди и в по-нататъшните години. И ако пътищата на „лъвовете“ оттогава продължават да са широко известни у нас, някои френски звезди от онази епоха може би в последно време поизчезнаха от полезрението на българина, други пък са още по-отчетливо под светлините на прожекторите. Ще се спрем на отделните единици на „петлите“, взели участие в драмата на „Парк де Пренс“, и ще проследим хода на развитието им след нея.

Бернар Лама   

Източник на снимката

Несъмнено една знакова фигура за френския футбол от 90-те. След допуснатия гол от Емил Костадинов стражът става автор на забележителен сезон на клубно ниво, увенчал се с титла на Франция с екипа на ПСЖ и достигане до полуфинал в КНК. Последвалите години също е с ключов принос за успехите на столичани, с които печели и другите два местни трофея- Купата на Франция и Купата на Лигата, а в Европа се класира за нов полуфинал (в Шампионска лига), както и за два поредни финала в КНК- единият триумфален през 1996, другият загубен от Барселона на Христо Стоичков година по-късно. Пиковата му форма от средата на 90-те го бетонира като титуляр за Франция на Евро 1996, когато е избран за най-добър вратар на турнира, блестейки при дузпите срещу Нидерландия на четвъртфиналите.

Сезон 1996-97 за него е белязан от контузия, положителна проба за канабис и двумесечна санкция, а привличането на Кристоф Рево в Париж през лятото подтиква Лама да смени обстановката, ориентирайки се към Уест Хем. Ходът в крайна сметка не се оказва особено сполучлив, а това дава отражение върху статута му при „Les Bleus“- там той продължава да получава повиквателни, но вече като резерва на Фабиен Бартез. Лама става световен и европейски шампион респективно през 1998 и 2000, макар за двата големи форума да изиграва сумарно един двубой. На клубно ниво в края на кариерата си се завръща за кратко в ПСЖ, където периодът е далеч по-малко славен от предния, но това не влияе на статута му на „Парк де Пренс“- стражът е изпратен с почести и лаври след последния си мач с екипа на парижани. Малко след това пробва късмета си и в Рен, където след противоречиви резултати слага край на кариерата си като играч.

По-нататъшното му дело е многопрофилно и включва най-вече принос към развитието на Института Диамбарс, асоциация, целяща да използва спорта като инструмент за образованието и възпитанието на деца от страните в развитие. Лама също така бил селекционер на Кения съвсем за кратко- 2 месеца. Далеч по-успешен е опитът му като предприемач- той основава и ръководи най-голяма фирма за минерална вода във Френска Гвиана.

Марсел Десаи

Източник на снимката

Срещите от квалификациите за Мондиал ’94 представляват само първите стъпки с националната фланелка за един играч, който предстои да се превърне в емблема на успеха. Ползван от Жерар Улие като десен бек, Десаи е върнат на предпочитания си пост в центъра на френската защита от Еме Жаке, където се установява като константа. Изиграва всичките срещу от Евро ’96, на което „петлите“ финишират сред най-добрите 4, твърд титуляр е и в желязната централна двойка с Лоран Блан по време на триумфалния домашен Мондиал 2 години по-късно, както и на спечеленото Евро 2000. Вече с капитанска лента на ръката, Десаи повежда Франция и към други 2 трофея- Купата на конфедерациите през 2001 и 2003.

Подвизите от силното му десетилетие с „Les Bleus“ са съпроводени и от подобаващи висоти и на клубно ниво- юношата на Нант става първият играч, спечелил Шампионска лига в два поредни сезона с два различни отбора- Олимпик Марсилия през 1993 и Милан през 1994, играе и още един финал в турнира само година по-късно, а с екипа на „росонерите“ блести и в Серия А, където вдига две титли. Обогатява клубната и личната си витрина и с 2 Интерконтинентални купи и 1 Суперкупа на Европа. Доминиращ отчетливо във физическо отношение, Десаи се превръща в любимец на „червено-черните“ тифози, които дори и след трансфера му в Челси го посрещат трогателно и радушно, когато бранителят се завръща на „Сан Сиро“ с екипа на лондончани. Впрочем, въпреки по-трудната адаптация, Марсел се превръща в лидер и капитан и на Албиона, където си печели прозвището „Скалата“. За тима от „Стамфорд Бридж“ той записва 222 срещи, в 94 от които е с капитанската лента, повежда отбора си към Купа на Англия и Суперкупа на Англия (2000), още в началото на престоя си пък стартира със Суперкупа на Европа (1998).

Завършва кариерата си на играч в Катар, а след това се ориентира главно към анализаторското поприще, работейки за някои от най-големите френски телевизии като Canal + и BeIN Sports. Той е едно от най-търсените рекламни лица в Хексагона.

Лоран Блан

Източник на снимката

Това вероятно е първият френски играч, с когото повечето български фенове асоциират мача от ноември 1993- победният изстрел на Емил Костадинов минава през неуспешен шпагат именно на Блан, а запечатаният кадър фигурира на десетки снимки и корици. Впрочем, по онова време снажният защитник далеч не е в най-добрите си години- през първата половина на 90-те изрежда няколко клуба (Наполи, Ним и Сент-Етиен) без да постигне фурор в никой от тях, а по обясними причини пасажът му във френския национален тим от въпросния период също не е с приятен привкус.

Нещата претърпяват обрат, когато Блан навлиза в 30-те си години. Катализатор за неговия прогрес се оказва Ги Ру, който го привлича в Оксер. В Бургундия бранителят изиграва мощна пролет на сезон 1996 и е възлов при спечелването на дубъла от титла и Купа на Франция. През лятото на същата година е и първият му пробив с „петлите“ (топ 4 на Евро 1996, в чийто идеален отбор попада). Силно желан от Йохан Кройф, той е привлечен в Барселона, но така и не се засича с нидерландската легенда. На „Камп Ноу“ престоят му все пак започва отлично и е вдигната Суперкупата на Испания, а в края на сезона Блан печели и първия си международен трофей, грабвайки рамо до рамо с Христо Стоичков КНК след победа във финала над ПСЖ. С мисъл за Мондиал ’98, бранителят търси отбор, в който има още по-стратегическа роля и това го води в добре познатия френски юг- по-конкретно в Марсилия. На „Велодром“ той придобива прозвището „Президента“ заради авторитетното си поведение на терена. Макар да не се сдобива с нов трофей на клубно ниво, двугодишният престой на Блан край Старото пристанище е повече от благодатно за кариерата му и способства за това мястото му в националната селекция да стане непоклатимо. Именно там роденият в Арл исполин изживява най-славните си моменти, бидейки фундамент за дубъла от световно и континентално злато (1998-2000). След шампионата на Европа той се оттегля от „Les Bleus“, но играе на най-високо клубно ниво още 4 години- 2 в Интер и 2 в Манчестър Юнайтед, където става и шампион на Англия.

Преходът към треньорското поприще е бърз, успехите- също. Още във втория си сезон като наставник на Бордо Блан повежда „жирондинците“ към титла, прекратила 7-годишната хегемония на Олимпик Лион, под негово ръководство тимът от Аквитания записва и най-дългата серия от победи в Шампионска лига за френски отбор- 7. С Бордо той печели също 2 Трофея на шампионите (Суперкупи) и 1 Купа на Лигата. Профилът му го прави привлекателна опция за треньорското кормило на френския национален отбор и на Блан е поверена задачата на стабилизира „петлите“ след фиаското от 2010. За 2-те години като селекционер той води Франция до класиране на четвъртфинали на Евро 2012, но обликът на „сините“ не всява оптимизъм и пътищата на двете страни се разделят.  Скоро след това настъпва време за ново предизвикателство. Дъжд от златни медали идва в Пари Сен-Жермен- за 3 сезона начело на столичани старши треньорът тържествува с цели 11 отличия. Неспособността да бъде премината четвъртфиналната фаза на Шампионска лига обаче води до напускането му на „Парк де Пренс“ през 2016, което е последвано от дълга 4-годишна пауза в треньорската му кариера. В крайна сметка тя се рестартира в Катар в края на 2020.  

Ален Рош

Източник на снимката

Централният защитник на „петлите“, също както Бернар Лама, е пряко замесен в големите успехи на Пари Сен-Жермен, дошли хронологически след френското фиаско на „Парк де Пренс“ срещу България. Рош записва близо 200 мача за столичани, включващи 5 поредни европейски епопеи с достигане минимум на полуфинална фаза (от 1993 до 1997), печели КНК, френското първенство, Купата на страната (3 пъти), както и Купата на Лигата. Помага също така на „Les Bleus“ да си стъпят на краката и да стигнат извървят пътя до финалното каре на Стария континент през 1996. Заключителните сезони от биографията му включват 2 кампании във Валенсия (където печели Купата на Испания) и 2 кампании в родния Бордо.

След това Рош става един от най-разпознаваемите гласове, коментирайки всички големи футболни форуми по най-различни френски медии, коментира също и електронен футбол. Не му е чужда и ръководната роля- заема различни директорски длъжности, главно в посока привличане на играчи. Работи в ПСЖ преди пристигането на катарските собственици и през първата година от престоя им. За около година е спортен директор в Бордо, което е и най-пресният щрих във визитката му.

Еманюел Пти

Източник на снимката

Дългокосият халф прекарва цели 12 години в Монако преди да изживее върховния си миг в Княжеството- титла на Франция през 1997. Достигнал апогея си в Лига 1, той решава да се възползва от поканата на бившия си треньор на „Луи II“ Арсен Венгер и да премине в Арсенал. Дебютната му кампания за „артилеристите“ е чудесна в личен план и е гарнирана с постижения в колективен- дубъл от титла и купа. Тъкмо тази силна кампания отваря на Пти вратата към завръщане в националния отбор на Франция за Мондиал ’98. В промеждутъка между мача с България от 1993 и въпросното Световно първенство полузащитникът губи мястото си в селекцията на Еме Жаке, като се появява там само периодично. По терените на Хексагона обаче нормандецът разкрива най-високото си ниво и се утвърждава като важна фигура в състава, а мнозина го квалифицират като откритието на първенството. Несъмнено най-бляскавият му мач със синята фланелка е финала с Бразилия, когато центрира от корнер при първия гол на Зидан, а впоследствие собственоръчно бележи третия гол във вратата на „кариоките“, отприщвайки пищни всенародни тържества в Хексагона. След мача самият Еме Жаке определя Еманюел Пти като най-добър в срещата.

След още 2 години в Арсенал той получава повиквателна и за форума на континента в Белгия и Холандия през 2000, където губи статута си на твърд титуляр. 2 десетилетия след турнира заявява в интервю, че в хода на надпреварата е бил болен от малария. Въпреки това обаче намира сили да се мобилизира и в крайна сметка вдига сребърната амфора. През същото лято преминава за един сезон в Барселона, а впоследствие и в Челси, където формира ударно дуо в средата на терена с Франк Лампард. Последният му голям форум с Франция е фиаското от Мондиал 2002. Последвалите години са съпроводени от тежки контузии, които го принуждават да сложи край на кариерата си. След нея той се концентрира почти изцяло в изявите си като коментатор и анализатор за медии от калибъра на L’Equipe, TV5 Monde, RMC и други.

Дидие Дешан

Източник на снимката

Горчивината по лицето на легендарния дефанзивен халф след крушението от 93-та на „Парк де Пренс“ е част от най-силните емоционални кадри, запечатани от камерите тогава. Онази вечер обаче само прави Дешан по-силен и става важна част от един дълъг и славен път, в който баскът вече близо 3 десетилетия пренаписва френската футболна история. Той е лидер и капитан на „петлите“ на всички големи международни форуми от края на ХХ век и ги повежда първо към място сред най-добрите 4 на Стария континент през 1996, а после и към световния и европейски Еверест (респективно 1998 и 2000). И това само като играч. В амплоато си на селекционер той се превръща в наставника с най-дълъг стаж начело на „Les Bleus“ и им носи успехи без аналог- сребро от Евро 2016, нов покорен Мондиал през 2018 и триумф в Лигата на нациите през 2021. Авантюрата му начело на синята селекция продължава и в момента като следваща цел е добавянето на трета звезда на екипите посредством Световното в Катар.

Преди да се превърне в изкусен тактик за националите, Дешан оставя ярка диря и като играч. Вече покорил Европа с Олимпик Марсилия през годината на краха срещу България, той повтаря упражнението и с екипа на Ювентус през 1996, след което играе и още 2 финала в турнира с „бианконерите“ (макар да не се увенчават с победи). В Торино той допринася значително за обогатяването на витрината- 3 титли на Италия, 2 Суперкупи, 1 Купа на страната, както и по една Суперкупа на Европа и 1 Интерконтинентална такава. Завършва кариерата си на играч и в два нови шампионата- Премиършип и Ла Лига респективно с Челси и Валенсия, а и на двете места не му липсват силни преживявания- със „сините“ от Лондон вдига Купата на Англия, а с „прилепите“ долетява до нов финал в ШЛ през 2001, което е и финалната му щриха като играч.

Преходът към треньорството е естествен и бърз, резултатите също не закъсняват. Начело на Монако той печели първото си отличие като треньор (Купата на Лигата) и предвожда „червено-белите“ към исторически поход до сребърните медали в Шампионска лига през сезон 2003-2004. Впоследствие поел „Старата госпожа“, участва във възраждането на Ювентус и връщането на тима в Серия А (грандът преди това е отстранен от елита вследствие на корупционен скандал). Дешан не пропуска да гравира името си още по-силно и в еволюцията на Олимпик Марсилия, където също се завръща като наставник в интервала 2009-2012- за 3 сезона той вдига 6 трофея, сред които и титлата на Франция. Любопитното е, че преди този период южняците са в дългогодишна суша откъм трофеи, датираща от 1993, когато именно с баския халф като капитан печелят ШЛ. Отличия след напускането му през 2012 пък все още не са завоювани.

Пълен портрет на Дидие Дешан можете да намерите ТУК.

Пол Льо Гуен

Източник на снимката

1993 е годината, в която Льо Гуен дебютира за националния тим на Франция. Той обаче така и не успява да вкуси от сладостта на големите форуми- загубата от България го лишава от потенциално участие на Световното в САЩ, а за последвалите първенства не получава повиквателни. Той обаче също е сред личностите, озарили историята на Пари Сен-Жермен, формирайки златното поколение на столичани. Роденият в Бретан играч печели два дубъла от Купа на Франция и Купа на Лигата (1995 и 1998, като във финала със Страсбург за Купата на Франция от 1998 бележи единственото попадение), 7-те му гола през сезон 1993-94 пък спомагат за спечелената титла. Част е от всичките европоходи на парижани- тези до полуфиналите в УЕФА, КНК и Шампионска Лига, както и тези до двата финала в КНК, единият от които триумфален за французите- срещу Рапид Виена на Трифон Иванов (1996). Грандът от „Парк де Пренс“ е и последният клуб, за който Пол Льо Гуен играе.

Транзицията към треньорството е мигновена, а първият опит е в родния Бретан, където оглавява местния Рен. След като събира няколкогодишен опит, той попада в полезрението на лионския президент Жан-Мишел Олас, който се спира на неговия профил за проекта на Олимпик. „Хлапетата“ са току-що спечелили първата титла в историята си и Льо Гуен поема овакантения от Жак Сантини треньорски пост. Следват 3-те най-успешни към днешна дата години в кариерата му на наставник- в тях той повежда лионци към нови 3 поредни титли, както и към 3 Трофея на шампионите (Суперкупи), а също пробужда и потенциала им на континенталната сцена, където с общ резултат 10:2 е унищожен тогавашния немски първенец Вердер Бремен (в осминафиналите на сезон 2004-2005). Специалистът обаче отказва да продължи договора си и временно е без клуб.

Следва кратък и безславен период в Глазгоу Рейнджърс преди да поеме юздите на ПСЖ между 2007 и 2009. От днешна гледна точка е трудно за представяне, но да, в онези години столичани се борят за оцеляването си във френския елит. След като то е гарантирано, през последната си кампания на скамейката на „Парк де Пренс“ Льо Гуен и тимът му са въвлечени в битка за Шампионска лига, но в крайна сметка остават дори извън евротурнирите, финиширайки 6-и. Треньорската му визитка след това включва пост на селекционер в Камерун и Оман преди да се завърне във Франция и да поеме Льо Авър, където е и в момента. През годините се изявява също и като медийно лице, коментирайки Лига 1 и Шампионска лига по популярните местни канали.

Франк Созе

Източник на снимката

За всеотдайния халф срещата с България се оказва последна като играч на „петлите“. След 39 изиграни срещи със синия екип, от които 6 с капитанската лента, Созе не успява да превъзмогне шока от немислимия сценарий и обявява оттеглянето си от селекцията- решение, от което така и не се отмята. Иначе по-рано през същата година, 1993, покорява европейския клубен връх с Олимпик Марсилия. Оттам насетне за четирикратния шампион на Франция с ОМ следват престои с продължителност 1-3 сезона в Аталанта, Страсбург, Монпелие и Хибърниън. Със Страусбург Созе печели Интертото, а друг интересен факт е, че се превръща в първия футболист, играл в 4 различни финала за Купата на Франция с 4 различни отбора. Амплоато му след края на състезателната кариера надали ще Ви изненада- по подобие на доста свои колеги, той също е дейно въвлечен в коментирането на мачове по водещите френски телевизионни канали като Canal + , RTL, Mediapro, коментира също и електронен спорт- FIFA.

Рейналд Педрос

Източник на снимката

След катаклизма от „Парк де Пренс“, Педрос изживява трите най-силни години в кариерата си- в две поредни кампании (1993-1994 и 1994-1995) е най-добър подавач във френския шампионат, участвайки съществено в спечелената от Нант титла през втората цитирана кампания; в последвалото участие в Шампионска лига пък „канарчетата“ стигат до полуфиналите на престижната надпревара. В това златно поколение на „жълто-зелените“ Педрос играе възлова роля с креативността и комбинативността си, а отборът става популярен с присъщия си зрелищен стил на игра „à la nantaise“ („по нантски“).

За Франция записва 25 мача и 4 гола, като името му фигурира сред голмайсторите при най-мащабния разгром, нанасян от „петлите“- 10:0 срещу Азербейджан. На Евро ’96 обаче той пропуска дузпата, довела до отпадането от Чехия на полуфиналите. През същата година офанзивният халф напуска „Стад дьо ла Божоар“ и до 2008 за 12 години сменя… 12 отбора.

Като други свои колеги, Педрос също е привлечен от треньорския занаят, но се профилира в женския футбол. Под негово ръководство женският Олимпик Лион затвърждава хегемонията си на домашната и континенталната сцена с 2 титли и 2 Шампионски лиги, а впоследствие специалистът поема и националната дамска селекция на Мароко, която води и към днешна дата.

Венсан Герен

Източник на снимката

Още един от многобройните представители на ПСЖ в синята селекция по онова време. Герен е част от хората, формиращи прословутата генерация на парижани от края на миналия век- той дава своя принос във всичките звездни сезони, достигайки със столичани рекордните за френски отбор 5 поредни сезона с участия минимум на полуфинали на евротурнири, вдига КНК, той и съотборниците му се поздравяват и с титла, Купа и Купа на Лигата. 253 са мачовете му с клубната фланелка.

По отношение пребиваването му при „петлите“, той взима участие в процеса по стабилизирането им, бидейки част от „Les Bleus“ при похода до топ 4 на Европа през 1996 на британска земя. През есента на 1997 обаче се завихря допинг скандал покрай него, като този абзац, съпътстван и от редица получени контузии го отдалечават от терените, респективно и от френската национална гарнитура. Той все пак се завръща на зеления килим, но на клубно ниво. След ПСЖ играе още за шотландския Хартс преди да акостира обратно на френска земя, за да играе за Ред Стар 93.

След това учи за журналист и треньор, като осъществява реализация и в двете среди. Наставник е на втория отбор на ПСЖ в периода 2005-2007, способствайки обилно количество местни юноши да направят прехода и към първия тим. В медийно отношение пък профилът му е оценен от обичайните заподозрени- Canal + , RTL и други водещи имена в сферата.

Ерик Кантона

Източник на снимката

По подобие на други свои колеги, Кантона също не успява да се докосне до емоцията на най-значимите международни форуми на ниво национални отбори. Но на първо време крушението в квалификациите за САЩ не подрива по никакъв начин позициите на футболиста при „петлите“-  на индивидуално ниво по това време той е в апогея си. През 90-те години ексцентричният марсилец прави фурор в Манчестър Юнайтед, прекъсвайки 26-годишна суша без трофей за „червените дяволи“. За това той допринася посредством 82-та си гола в 188 мача, водещи до 4 титли на Англия, 2 Купи на страната и 3 трофея Къмюнити Шийлд. Статутът му на „Олд Трафорд“ достига пикови висини сред местните фенове, а бурният му нрав допринася за фолклора.

Именно характерът му обаче е елементът, носещ му най-много беди. Дисциплинарни провинения като конфликти с арбитри и червени картони не са рядкост, но нещата ескалират през 1995, когато изритва фен на Кристал Палас. Провинението му стига до съд, а санкцията е обществено полезен труд + отстраняване от терените за около година. Именно това го отдалечава безвъзвратно от селекцията на Еме Жаке, който вече гради отбора си около други фигури. Впоследствие той се завръща в игра за Ман Юнайтед, но на едва 30-годишна възраст обявява оттеглянето си от футбола като играч.

Проявленията му след това свързани главно с артистичната му страна- участва в множество филмови продукции, а също и в театрални постановки. Той е търсена фигура в рекламите, като е едно от главните лица на „Найк“. За кратко изпълнява функциите и на спортен директор в нюйоркския футболен клуб Космос. Като цяло обаче остава доста по-откъснат от футбола в сравнение с другите свои колеги от онова поколение на „Les Bleus“.

Жан-Пиер Папен

Източник на снимката

Носителят на „Златната топка“ за 1991 преживява тежко поражението от „лъвовете“ и след двубоя оповестява, че се оттегля от националния отбор. Впоследствие обаче новият селекционер Еме Жаке го убеждава да преосмисли решението си. Завръщането му не се оказва дълготрайно- участието му в мач за „петлите“ през януари 1995 е последното. Но не по негов избор- множество контузии, които получава след това, както и новоизгряващото голямо френско поколение го отдалечават от „Les Bleus“ и той така и не получава нова повиквателна. Равносметката му е 30 попадения в 54 мача.

Въпреки разочарованието от пропуснатия шанс за участие на Световно първенство, сезон 1993-1994 се оказва значим за Жан-Пиер Папен и след два изгубени финала в Шампионска лига той най-после триумфира в турнира, бидейки част от Милан (и бележейки 4 гола в 6-те си мача за „росонерите“ в турнира). Като цяло обаче нападателят търси повече игрово време, а друг европейски гранд изглежда готов да му го предложи- Байерн Мюнхен. Престоят на JPP в немския колос се оказва откровен крах в индивидуален план. Но все пак с него в редиците си баварците печелят Купата на УЕФА, надвивайки във финала през 1996 Бордо. По ирония на съдбата именно „жирондинците“ са следващия клуб на Папен, като той преминава при тях още същата година. С аквитанци прави силен първи сезон, но през втория отстъпва титулярното си място на талантливия Силвен Вилтор. JPP прави нова смяна на клубната си принадлежност, подписвайки с втородивизионния Гингам, но след само няколко месеца взима своенравното решение да прекрати състезателната си кариера. Скоро след това се завръща по терените, но вече извън професионалните дивизии, изигравайки още 5 сезона и окачвайки бутоните на 40-годишна възраст.

Пренасочва се към треньорството и води редица тимове за по сезон-два, като на преден план бие престоят в Страсбург- като наставник Папен извежда елзасците до завръщане в Лига 1. Водил е и Ланс, а в момента е старши треньор на аматьорския Шартр Футбол. Медийният пейзаж, включващ участия в студия, коментари и анализи на мачове, също не е му е чужд- RTL, BeIN Sport, Canal + и компания ценят участието му и той редовно е бил част от продукциите им. Основава също така асоциация в подкрепа на семействата, имащи деца с церебрални увреждания.

Давид Жинола

Източник на снимката

Човекът, без когото България най-вероятно нямаше да се озове в Щатите. Или изкупителната жертва на френския срив. Определения най-различни. Едно от тях обаче неминуемо остава в историята- това на тогавашния селекционер Жерар Улие, който определя действията на Жинола като „престъпление спрямо отбора“. Порицаното деяние е прословутото отиграване на френския футболист в последната минута на срещата- тогава той е с топка в краката около ъгловия флаг, но не пази притежанието й, а праща дълго и неточно центриране, което дава началото на триумфалната атака на България, довела до втория гол на Костадинов. След тази вечер нищо за Жинола вече не е същото, когато става дума за националния отбор. Той получава повиквателни и след това, но така и не успява да се утвърди и да стане част от селектираните за големите първенства.

Това обаче не го възпрепятства да се представя на чудесна висота на клубно ниво- през сезон 1993-1994 е най-добър голмайстор на Пари Сен-Жермен и повежда столичани към титла, а в последвалите години вдига и останалите местни трофеи. Жинола дава приноса си за 3 поредни полуфинала на парижани в Европа, но напуска клуба през 1995, с което и възможността за спечелване на КНК. В новата си локация той също е близо до трофей- с екипа на Нюкасъл се бори за титлата на Англия, но на два пъти финишира втори. Мощният му период при „свраките“ не е възнаграден с отличие, но пък такива печели впоследствие с Тотнъм и Астън Вила, респективно Купа на Лигата на Англия и Интертото. Британската авантюра приключва с кратък пасаж през Евертън, който се явява и финален акорд на кариерата му.

След нея се преориентира най-вече към актьорското майсторство като се обучава в престижна лондонска академия. Участва в редица филмови продукции, а присъствието му на телевизионния екран зачестява и посредством различни шоу програми.

Треньорите

Източник на снимката

Еме Жаке, който по време на мача Франция-България от ноември ’93 е помощник-треньор, впоследствие става главен селекционер и навигира „петлите“ към световното злато по-малко от 5 години по-късно. Впрочем, на 27 ноември тази година той навършва 80- очаквайте детайлен материал, свързан именно с него.

Уви, Жерар Улие, селекционерът на „Les Bleus“ през квалификациите за Мондиал ’94, за жалост ни напусна в края на 2020. Той обогати неимоверно много футболния свят посредством делото си. Повече за него можете да откриете в посветената му статия тук:  

Автор: Мартин Цветков

Translate »