Еднополюсният модел на френското Класико

Повече от седмица след изиграването на есенната версия на френското Класико, констатациите и размишленията, които бяха породени от развоя му, не просто останаха също толкова отчетливи, колкото след последния съдийски сигнал на „Парк де Пренс“, но дори се и подсилиха от събитията в последвалия кръг от Лига 1. Защото последният в таблицата на френския шампионат Дижон бе поредният отбор, който демонстрира, че Пари Сен-Жермен не е недосегаем. Столичани записаха 3-то поражение в първенството от началото на сезона и общо 8-о през календарната 2019 година, което се явява антирекорд в цялата катарска ера на клуба. И макар че Олимпик Марсилия също може да се похвали с успех над парижани в тази им епоха, то той датира от вече далечния ноември 2011. Тези 8 пълни години, в които южняците така и не съумяха отново да повалят големия си опонент, все повече тласкат на дневен ред въпроса за съвременния заряд на френското Класико и реалния залог, който то носи в днешния си формат. Бездната, която по настоящем дели двата гранда в спортен план, е без аналог в досегашното съперничество между ПСЖ и ОМ.

Зараждането на съперничеството- борба за надмощие, довела до най-успешното десетилетие за френския клубен футбол

Противопоставянето между парижани и марсилци придобива ясно очертани контури в края на 80-те години и началото на 90-те години на XX век, когато клубът от „Велодром“ доминира на местната сцена, а тогавашните преки конкуренти за трона във Франция Бордо и Сент-Етиен бележат регрес и се явяват неспособни да прекъснат победоносния ход на средиземноморците. Техният тогавашен бос- Бернар Тапи, издига клуба до хегемон в местното първенство (4 поредни титли- през 1989, 1990, 1991 и 1992), а го извисява и до най-високите етажи на европейския футбол- тимът стига до 2 финала в Шампионска лига за 3 години (1991 и 1993), като вторият от тях е спечелен. Закупуването на Пари Сен-Жермен от “Канал Плюс” през 1991 слага началото на нова страница от развитието на столичния клуб, който се превръща в естествения кандидат за детрониране на шампиона от пристанищния град.

Корупционният скандал, довел до отнемането на титлата от Олимпик Марсилия през 1993 и отстраняването на отбора в ниските ешелони на френския футбол, преразпределя съотношението на силите и способства набралият скорост проект на ПСЖ съвсем скоро да се конкретизира и във видими резултати- титла на страната през 1994, Купа на носителите на купи през 1996, както и сребърни медали в същата надпревара година по-късно. Провансалци пък достигат до нов финал, този пък в Купата на УЕФА, през 1999.

По този начин двата гранда формират най-успешното десетилетие в историята на френския клубен футбол, участвайки в общо 5 финала на международни турнири и печелейки 2 от тях, донасяйки и единствените към днешна дата европейски трофеи за клубове от Лига 1 (като в тази статистика не влизат резултатите от летния турнир Интертото). Така Le Classique се превръща в сблъсък за влияние между два вече установени в континентален план бранда, два силно изявени бойци на сцената на Европа.

Паралелно с това съперничеството продължава да олицетворява противопоставянето на Париж с Марсилия на ниво градове, но и по-генерално- това между Севера и Юга, както и между столицата и провинцията.

Новото време и контрастът между съпротивата на ОМ и тази на останалите отбори

Любопитното е, че между титлата на ПСЖ от 1994 и тази от 2013 нито веднъж първото място в шампионата на Хексагона не е завоювано от някой от двата тима. И въпреки това в хода на всичките тези години успорваността, непредвидимостта, зарядът и залогът в изданията на френското Класико са изключително високи. Това обаче претърпява драстично изменение от 2012 година насам.

Оттогава в рамките на 20 срещи ОМ така и не се отчита с 3 точки след края на който и да е шампионатен мач срещу столичани, а претърпява крушения и в мачове за различните купи- общо 3 равенства и 17 загуби във  всички турнири.

Въпреки внушителната си хегемония след пристигането на катарските собственици в Париж, колосът от „Парк де Пренс“ регистрира 18 загуби от тимове в Лига 1 за целия период от време до момента, а тази от Марсилия, както стана въпрос по-рано в статията, датира отпреди цели 8 години (в самото начало на проекта във френската столица). 2 тима дори успяват да спечелят титлата на Франция- Монпелие през сезон 2011-2012 и Монако през сезон 2016-2017. Монегаските надделяват над прекия си конкурент за титлата с 3:1 в шампионския си сезон, Лил прави същото, но с още по-изразителното 5:1 през пролетта на 2019, за да подпечата второто си място в класирането, Гингам (2019), Рен (2019) и Лион (2012) пък успяват да елиминарат своите домакини насред Париж в двубои за националните купи, като конкретно загубата от Рен във финала за Купата на Франция е окачествена от гласувалите в анкета на www.football365.fr като най-голямото фиаско в ерата на катарските собственици. Впрочем, тъкмо бретонците, заедно с Олимпик Лион, се превръщат в най-големите черни котки за ПСЖ, нанасяйки им най-чести поражения измежду всички представители на местния елит.           

Към пълното абсолютизиране на еднополюсния модел

Обременеността в психологически план от рекордно дългата серия без триумф над парижани неминуемо играе своята ключова роля за това тя все още да е в ход. През октомври 2017 обаче марсилци са най-близо до заветната победа, но гол в последните секунди от пряк свободен удар на Кавани отново ги лишава от нея. Във всички останали случаи обаче европейският шампион от 1993 дори не се докосва до подвига, макар в някои от срещите да предоставя на опонента си зрелищна съпротива.

В това отношение 2019 сякаш бележи една нова глава от живота на френското Класико- глава, в която интригата е все по-отчетливо слабо присъстваща, а срещите са все по-малко двуостри. Мачът между двата тима през март се състои само няколко дни след смразяващото за ПСЖ отпадане от Шампионска лига (при домакинското фиаско с 1:3 от Манчестър Юнайтед). Шок, от който френският първенец така и не се съвзема до края на сезона, регистрирайки впоследствие цели 5 загуби, в това число и финала за Купата на Франция. И въпреки това, играчите на Томас Тухел дори тогава налагат волята си с убедителното 3:1, можещо да прерасне и в 4:1 в края на двубоя при пропусната дузпа на Килиан Мбапе. 7 месеца по-късно- напрежение е потушено категорично много преди почивката. С аванс от 4 безответни гола, Мбапе и компания записват най-резултатното полувреме в историята на тези мачове. Но още по-смущаващ сигнал за новия облик на Класикото бе занижаването на темпото от страна на домакините през второто полувреме. В момент, изглеждащ по-удачен от всеки друг, да се нанесе невиждан досега разгром срещу вечния противник, парижани предпочитат да съхранят аванса си без да организират нови интензивни офанзиви към вратата на Манданда, в резултат на което няма нито един точен удар в очертанията й от 45-ата минута до последния съдийски сигнал.

Пътят без изход

 Марсилци не могат да бъдат винени, че през всичките тези години не изпробват различни подходи спрямо своя опонент, напротив- при дебюта на Руди Гарсия през есента на 2016 например 9-кратните шампиони на Франция изиграват най-защитно ориентирания си сблъсък с ПСЖ и това частично носи своите плодове- съхранено е нулевото реми. Без удар в очертанията на парижанската врата обаче победата изглежда химерична.

В може би най-силното си участие в Класикото, 2:2 година по-късно, обликът на отбора пред препълнения „Велодром“ е съвсем друг- много по-високо изнесен и много по-съзидателен в атакуващ план. Въпреки качествената си продукция в колективен аспект обаче ярките индивидуалности на ПСЖ в лицето на Неймар и Кавани нанасят своя удар и не позволяват серията да бъде прекъсната.

Дори и да се абстрахираме от резултатите, тимът от града на Старото пристанище е все по-далеч от висотата на дефанзивния си футбол от първия мач на Гарсия, също толкова дистанциран е и от способността да се противопостави с офанзивни аргументи и успешна преса по подобие на срещата отпреди 2 години. Грандът от Юга винаги се е славел със своята „grinta”, иначе казано- със страстта и френетичната лудост в играта си, но тъкмо този елемент отсъства натрапчиво много в последните издания на сблъсъците с ПСЖ и възпрепятства компенсирането на съществуваща разлика в класите в спортно-технически план.

Френското Класико- между завета на традициите и съвременната реалност

Въпреки късното си начало, Le Classique безспорно винаги ще носи духа на едно историческо съперничество, което остава емблематично и знаково за френския футбол. Със специален статут за феновете на двата гранда, то въплъщава два различни региона, но и две различни епохи, то носи в себе си многобройните драматични и запомнящи се епизоди от изданията му в миналото, както и изкусните хореографии, сътворени от привържениците на трибуните, придобили международна слава.

Всички тези фактори обаче сякаш са неспособни да съхранят пълноценния облик на този сблъсък. Защото той е призван да носи много повече. Забраната за достъп на стадиона на гостуващи фенове отдавна отне съществена част от двустранния празник и на „Парк де Пренс“, и на „Велодром“, ръководните фактори, треньорите и играчите много отдавна са зачеркнали словесните дуели в медийното пространство, а цялостната съвместна продукция на терена все по-рядко кара аудиторията да счита, че в календара на Лига 1 предстои непредвидим спектакъл или ожесточена здрава битка, каквато по същина би следвало да представлява Пари Сен-Жермен срещу Олимпик Марсилия.    

3 коментара за “Еднополюсният модел на френското Класико

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Translate »