Кое доведе до краха от 1993 и последното голямо първенство, пропуснато от „петлите“

Три десетилетия отминаха от най-скорошния случай, в който Франция не съумя да се класира за еврофинали или Мондиал. Причините за тогавашните събития дълго време са обстойно анализирани от всички спортни дейци  в Хексагона, за да може ново подобно крушение да не бъде допускано и синята селекция да е неизменна част от континенталния и световния футболен елит. За героизма на Пеневата чета през 1993 е изписано на практика всичко. Какво обаче стои зад френското фиаско в края на тогавашния квалификационен цикъл? Нека разгледаме съвкупността от фактори, довели до катаклизмичния развой за „Les Bleus“, и превърнали се в скъпоструващи учители.  

Французите започват твърде рано да изстудяват шампанското

Стартирали с поражение 2:0 при визитата си в София през септември 1992, френските трикольори се съвземат и нанизват 6 успеха и 1 равенство в последвалите двубои от групата. Така преди последните два мача (които са на „Парк де Пренс“) „Les Bleus“ се нуждаят от само точка, за да подпечатат класирането си за Мондиала в САЩ. Първата среща е срещу скромната селекция на Израел, която е последна в групата и без победа в последните си 17 мача. След присъединяването си в зона „Европа“ пък тимът няма нито един записан успех като гост. Всичко това създава реалната опасност във френския лагер да счетат работата си за свършена още преди да е започната. И на практика се случва именно това.

В свое изказване преди битката с израелския тим тогавашният селекционер Жерар Улие заявява: „Веднага щом се класираме ще трябва да се подготвяме за Америка във всеки един мач. И ще го направим!“. Впрочем, Улие до такава степен е уверен в достигането на Мондиала, че поисква удължаване на договора си до 1998 от Жан-Фурне Фаяр (президентът на Френската футболна федерация по това време). В подобен дух е и поведението останалите по веригата – съблекалнята на „петлите“ е оцветена с елементи от знамето на САЩ, а на полувремето срещу Израел на „Парк де Пренс“ звучи песента „L’Amérique“ на Жо Дасен. Домакините обаче допускат немислимото и губят с 2:3, което осуетява валидирането на визите. По-късно наяве излиза и информация, че играчи на трикольорите са имали предварително запазено ВИП сепаре в популярната тогава парижанска дискотека „Niels“. И въпреки претърпения крах, нощният поход все пак се е състоял.

Отровена обстановка в синия лагер преди съдбовния 17 ноември

Шокиращото крушение срещу Израел през октомври оставя своите следи. Уплахата и нервността се загнездват сериозно при „петлите“, те започват да осъзнават какво апокалиптично фиаско би представлявало едно отпадане от сметките за Мондиала. Самият Еманюел Пти говори открито за атмосферата в отбора в свое интервю за местния „Le Figaro“ години по-късно: „Погледите на играчите не се срещаха. Всеки се опитваше да се затвори в себе си и да изживее стреса по своя начин. Усещахме, че страхът постепенно започва да ни парализира. Накратко, бяхме станали най-лошия си враг“. Токсичният микроклимат се подсилва и от вътрешни конфликти.

Разногласията между Жерар Улие и Давид Жинола

Преди сблъсъка с България Жинола дава интервю за френската телевизия RTL, в което разбунва духовете, заявявайки следното: „Нямам усещането, че съм уважаван. Чувствам се неразбран и считам, че има известна несправедливост. Проблемът е, че когато загубим мач, аз съм този, който търпи негативите. Всички са наясно с това, но всички се крият зад някакво малодушие. Това е точната дума. Най-лошото е, че никога не съм получавал обяснения от Жерар Улие. Бих искал поне веднъж да ми каже, че съм направил добър мач“. Играчът изразява и критично мнение по адрес на подхода, който Улие прилага спрямо звездите Жан-Пиер Папен и Ерик Кантона. Жинола счита, че не е оценяван по същия начин като останалите нападатели.

Реакцията на Улие не закъснява: „Както във всяка общност, и ние имаме свой вътрешен кодекс. В този кодекс основоположна ценност е солидарността. Давид вероятно е загубил контрол и не е преценил въздействието на думите си. За негово щастие, той бързо осъзна грешката си, дойде при мен много раздразнен, малко срамежлив и разстроен, за да ми се извини. Взех го предвид. Но ако беше друг мач, той щеше да бъде изключен от групата“. Подобна комуникация в медийното пространство непосредствено преди най-важната квалификация обаче е сигурен предвестник за буреносни облаци.

Селекционерът залага на Папен и Кантона в нападението, а Жинола на първо време остава на скамейката. По-късно в хода на двубоя се появява и бележи една от най-големите драми, които френския футбол познава… В последната минута на срещата тъкмо той е с топка в краката около ъгловия флаг, но не пази притежанието й, а праща дълго и неточно центриране, което дава началото на триумфалната атака на България, довела до втория гол на Костадинов. След краха на „Парк де Пренс“ Улие определя действията на Жинола като „престъпление спрямо отбора“. Отношенията между двамата никога не се оправят.

Враждата между играчи от Пари Сен-Жермен и Олимпик Марсилия се пренася и при „петлите“

По-малко от година преди мача с България, „Парк де Пренс“ е арена на друга една битка, която оставя трайни следи. На 18 декември 1992 ПСЖ приема ОМ, а срещата се превръща в своеобразна корида, водеща до 50 нарушения и победа с 0:1 за гостите. Напрежението може да се реже във въздуха, а някои от репликите, изречени в тунелите на стадиона, стават публично достояние. Една от тях е на тогавашния титулярен страж на ПСЖ и Франция Бернар Лама, който заявява: „Марсилците са хулигани и съм в добра позиция да го твърдя, тъй като съм съотборник с тях в националния отбор“.

През 1993 отношенията по оста Париж-Марсилия се влошават допълнително. В средата на годината се разразява крупен корупционен скандал. Доказва се, че няколко играчи на Валансиен са били подкупени, за да може северняците да загубят двубоя си с ОМ през пролетта на 1993 и пътят на провансалците към златото в шампионата да е разчистен. В резултат на това Бернар Тапи е пратен за известно време в затвора, с кариерата му на президент и политически деец на практика се приключва, клубът няма право да защитава трофея си в Европа, а титлата от 1993 е анулирана. Самият Тапи поддържа тезата, че въпросните събития са следствие от заговор, който е замислен и задействан в Париж. Тази теория се разпростира и сред други марсилци. Това, разбира се, нагнетява обилна доза масло в и без това тлеещия огън между двата лагера. И това дава отражение и при „Les Bleus“, където именно ПСЖ и ОМ са двата главни снабдители на национали. Бернар Лама, Ален Рош, Пол Льо Гуен, Венсан Герен и Давид Жинола идват в селекцията от столичния тим, докато Дидие Дешан, Марсел Десаи, Франк Созе и Базил Боли пристигат в синята селекция от Марсилия. „Петлите“ са разцепени на два отделни лагера, комуникацията между които не е никак дружеска.

Това става ясно и от разказите на преки действащи лица от тогавашния период. Венсан Герен споделя: „Вербалната и физическа агресия, съпровождащи мача ПСЖ-ОМ от 1992, оставиха своите следи. Когато сме минали през нещо подобно и впоследствие отсъства диалог, остават скрити емоции. Тъкмо такъв бе случая в хода на подготовката за двубоя с България. Бяхме всички заедно в едни и същи помещения, но парижаните седяха и общуваха помежду си, марсилците правеха същото. На моменти се сближавахме, но това бе рядкост. Обстановката беше зловредна“. Публиката на „Парк де Пренс“ също не остава в страни от конфликта. Пуснати като титуляри срещу България (за сметка на Давид Жинола от ПСЖ), Жан-Пиер Папен и Ерик Кантона (носили цветовете на ОМ) са обект на освирквания от столичните привърженици. В подобен контекст за обединение със сигурност и дума не може да става.

Ахилесови пети на отборно ниво и индивидуални грешки

В двете злополучни за Франция срещи на преден план изпъкват някои изявени слабости при „Les Bleus“. В тази графа можем да класифицираме например неспособността на трикольорите да противодействат ефективно на центрирания в наказателното поле – две от трите попадения на Израел падат след пробиви по левия фланг и топки, пратени по въздух в пеналтерията. Отново отляво, само че при центриране от корнер, пада и първият гол на Емил Костадинов във вратата на Бернар Лама.

Низ от неточности пък води до легендарното второ попадение на Коща. Първо Давид Жинола пропуска възможност да спечели безценни секунди край ъгловия флаг и отправя твърде силно центриране, стигащо чак до другия фланг. Оттам топката става притежание на българите, минавайки през Емил Кременлиев и Красимир Балъков преди да достигне до Любослав Пенев. Деветката на „лъвовете“ не е пресиран активно нито от Рейналд Педрос, нито от Пол Льо Гуен, въпреки че и двамата са край него. Пенев отправя чудесното си подаване, което се превръща и в най-знаменитата му асистенция. За това попадение способстват и още няколко неточности при французите – в този двубой Жерар Улие е заложил на левия фланг на отбраната да играе Еманюел Пти, за когото това е непривична позиция. При последната българска атака Пти е изнесен прекалено напред и зоната му трябва да подсигури Ален Рош, който обаче е разминат на скорост от Костадинов. Лоран Блан на свой ред прави последен опит да спре нападателя чрез шпагат, но той е неефективен. Ударът на Коща е неспасяем за Лама.

Така синята селекция допуска втори пореден обрат – след онзи от 2:1 до 2:3, идва и този от 1:0 до 1:2 с България. И в двата случая френската защита се пропуква в последните минути – сумарно три гола в двата съдбовни мача са допуснати именно в самия край. Всичко това говори много и за проблемите с характера на тогавашния отбор. Наслагването на всички тези негативни елементи обуславя безславната участ на френския национален отбор от онова време. Поуките и уроците оттогава са отлично усвоени.

Автор: Мартин Цветков