Защо ПСЖ приключи преждевременно един така чакан сезон
През лятото изглеждаше така, сякаш тази година има нужните съставки да бъде различната. С натрупан опит, на пръв поглед преборени редица стари демони, а и подсилени от епична на теория селекция, парижани нямаше как да изглеждат по-добре въоръжени за щурм на един триумфален сезон, в това число и на континенталната сцена. Още преди пръкването на пролетта обаче кампанията на столичани на практика е приключила, а останалите месеци ще бъдат (впрочем, те вече са) неимоверно тежки- между отсъстващ заряд откъм цели и съдбовни дилеми, касаещи бъдещето, за 9-кратните френски шампиони часът на равносметките отново настъпи. И сега на дневен ред е необходимостта да се направи опит за обяснение на на пръв поглед необяснимото- как отбор с такъв кадрови потенциал се озова зад борда на Европа още през март.
Патилата на съзвездието от новопристигнали
Не би било лека задача за фенското въображение да си представи реално осъществим по-звучен трансферен прозорец от този, на който стана автор ПСЖ през жарките месеци на миналата година. В действителност обаче нещата до момента не се получиха така, както бяха планирани.
Джанлуиджи Донарума пристигна на „Парк де Пренс“ с ясната цел да се превърне в твърд номер 1 между гредите на френския гранд. Почетино обаче прилага ротационен принцип, стремейки се да гласува еднакво игрово време както на него, така и на конкурента му Кейлор Навас. Това положение обаче не удовлетворява нито един от тях, а освен чисто емоционалния аспект, спортната им форма също трудно би могла да бъде пикова като се има предвид накъсаната игрова практика. А това би могло да се прояви най-видно тогава, когато е най-малко желано- в мачовете с определящ характер за сезона. Тъкмо такъв бе този срещу Реал Мадрид на „Сантяго Бернабеу“, когато европейският шампион с Италия коства на тима си много. Още по-сконфузното за парижани е, че те не извлякоха поука от неуспешния експеримент с ротация на вратари, който бе приложен само преди 3 години между Алфонс Ареола и Джанлуиджи Буфон. Резултатът тогава бе сходен, и буквално, и преносно (отпадане в Шампионска лига на осминафинална фаза след загуба с 1:3 в реванша, тогава от Ман Юнайтед + разочарование и при двамата стражове).
В срещи на елиминационен принцип, където характерът и лидерството на жизнено важни, една друга фигура, подсилила парижани през лятото, се очакваше да бъде възлова- Серхио Рамос. Именитият бранител обаче така и не съумява да превъзмогне физическите си проблеми и да се превърне във фундамент на френската отбрана. Негово отсъствие лиши ПСЖ от мощен коз, който да внесе нужната организация и биткаджийска аура в една разколебана дефанзивна линия. Дори извършването на един обикновен тактически фаул можеше да спести на столичани много мъки в минутите след изравнителния гол на „белия балет“, нямаше обаче кой да прояви достатъчна твърдост, че да го направи.
Темата за Меси, разбира се, няма как да бъде подмината. Легендарният аржентинец все още не успява да се адаптира пълноценно към новия си отбор и е далеч от високите стандарти, положени от самия него. Искрата можеше да бъде запалена там, където „La Pulga“ неведнъж е тържествувал- в елиминациите на Шампионска лига, моментите на истината. Дори и най-голямата сцена обаче се оказа неспособна да изкара на показ най-доброто от южноамериканеца. Жоржиньо Вайналдум е друг играч, с когото бяха свързвани много надежди, но до момента остава сянка на себе си. Впрочем, той дори не игра в двата сблъсъка с кралския клуб. Теглейки чертата, намираме низ от футболисти, печелили болшинството най-ценни отличия на международно клубно ниво, но бележещи сериозен застой тъкмо в Париж.
Макар да понася по-малко критики в сравнение с останалите си съотборници, Ашраф Хакими на свой ред не може да бъде вписан в графа „отличници“ поради недостатъчно надеждното обезпечаване на неговия фланг на защитата. На отсрещния такъв младокът Нуно Мендеш дава обещаващи индикации, но той е неспособен да заличи впечатлението за една разочаровала като представяне до момента звездна селекция.
Казусът със сработването на триото в предни позиции
Сложната адаптация на Лео Меси, за която стана въпрос по-горе, съвсем не е единствената беда за отбора на Почетино. Друга съществена градивна единица от чакания с огромно нетърпение атакуващ тризъбец на свой ред търси формата, която го направи идол на хиляди деца и юноши- Неймар. Кариоката и този сезон не се размина с травми, лишили го от натрупване на игрови ритъм, като отсъствието му в месеците преди осминафиналите в ШЛ даде своя отенък. Впрочем, Ней е бил титуляр в една 13 от 27-те мачове на ПСЖ от френското първенство преди срещата с Реал на „Бернабеу“. Това лимитирано игрово време покрай физическите проблеми забавя допълнително създаването на синхрон и сработка по оста Меси-Неймар-Мбапе. Преди осминафинала реванш тримата имаха заедно едва 9 мача, а в тях парижани инкасираха цели 3 поражения, 2 равенства и 4 победи (иначе казано 44 %, а събитията от Мадрид не спомогнаха за повишаването му). Измежду тази триада големи имена единствено Мбапе демонстрира резултатност и постоянство в хода на сезона, което изгражда осезаема зависимост към него в предни позиции.
С оглед профилите на тримата обаче назрява въпросът за баланса- защото никой от тях не оказва трайно подпомагане във фаза защита, което води до разпокъсване на линиите и прави трудно прибирането на отбора в блок, когато трябва да се отбранява. И Меси в Барселона, и Мбапе във Франция например, са получавали доста свобода на действие, за да творят в офанзивен план. Когато обаче в ПСЖ цели трима състезатели са в подобна роля, равновесието неминуемо е засегнато.
Липсата на завързаност около титлата в местното първенство
Не би било лишено от логика да потърсим част от причините и в това. През миналия сезон (2020-2021) парижани бяха въвлечени в ожесточена борба за трона в Лига 1, в която до късен етап от шампионата участваха няколко тима, между които точковата дистанция не бе голяма (победител тогава в крайна сметка излезе Лил). В същата кампания Мбапе и компания направиха чудесен поход в лигата на богатите, елиминирайки някои от бившите си палачи- Ман Юнайтед, Барселона и Байерн Мюнхен, за да достигна в топ 4. Необходимостта от запазване на висок фокус и концентрация, както и оптимална физическа и кондиционна форма покрай напрежението във вътрешното първенство се оказа благодатно за тях в Европа, където бяха добре подготвени за тестовете, които ги очакваха.
Връщайки се по-назад, в лято 2020, ще си припомним, че финалната осмица на Шампионска лига се изигра в първите седмици на август- макар френското първенство да беше единственото голямо, което така и не поднови ход тогава, ПСЖ имаше да играе два поредни финала за местните купи непосредствено преди битките в Европа, а това бе изключително благодатно за кондицията на столичани.
През 2021-2022 съставът на Почетино отпадна още в осминафиналите на Купата на Франция, Купа на Лигата вече няма, а авансът пред преследвачите в Лига 1 стана твърде голям в прекалено ранен етап, което повлече отпускане и възпрепятства разгръщането на най-високото ниво на международната сцена, когато моментът за това дойде.
Бремето на многото преживени драматични обрати
След двете поредни добри представяния в елиминационна фаза на Шампионска лига (2020 и 2021) изглеждаше така, сякаш страховете от нови ремунтади са само лош спомен. Събитията от „Сантяго Бернабеу“ обаче обуславят пробуждането на един познат синдром. А той сам по себе си е огромен психологически товар. При това вече дългогодишен. Често припомняни са сензационните развръзки на мачовете с Барселона от 2017 (6:1) и Манчестър Юнайтед (1:3), но всъщност случаите, в които ПСЖ се оказва отстранен след като е бил в печеливша позиция на даден етап от елиминационен сблъсък са доста.
През 2013, в четвъртфиналите, французите водеха на „Ноу Камп“ с 0:1 в средата на второто полувреме преди да допуснат изравняване, довело до отпадане заради повечето допуснати голове на „Парк де Пренс“ в първия мач (2:2). Година по-късно след успех с 3:1 срещу Челси на четвъртфиналите бе инкасирано поражение с 2:0 на „Стамфорд Бридж“, синоним на нова елиминация. През 2016, отново на същата фаза, тогавашният френски шампион водеше като домакин на Ман Сити с 2:1 преди да допусне изравняване, а в последствие така и да не заличи лошия резултат, дори в реванша. Конкретно сценарият с преживян обрат от 0:1 до 3:1 при гостуване на Реал Мадрид вече се бе случил на осминафинален етап- през 2018, а това впоследствие се оказа и непреодолимо изоставане. Впрочем, дори в полуфиналите на миналогодишното издание старите неволи отново застигнаха парижани- след образцово първо полувреме срещу Манчестър Сити и преднина от 1:0, Навас и компания не удържаха аванса си през втората част и се стигна до нов пълно обръщане на 180 градуса- 1:2, реваншът не промени нищо.
Всичките тези наслагващи се във времето сюжети няма как да не представляват бреме за ПСЖ, особено като се има предвид, че футболисти, формиращи ядрото на тима като Преснел Кимпембе, Маркиньос, Марко Верати и Анхел Ди Мария са там достатъчно дълго, за да минат през голяма част от всичко това. Гореизброените премеждия от скорошното минало „допринасят“ за нещо, което е ясно видимо и днес- изострените затруднения да се играе под високо напрежение. А завръщането на пълните трибуни подсилва допълнително това като фактор. Защото нека не забравяме, че в походите си до финал и полуфинал в миналите два сезона столичани играха срещу своите съперници без публика, което по свой особен начин смъква от волтажа около тях. Закономерността на достигнатите тогава призови места не е под въпрос. Но сякаш отсъствието на зрители премахна известна доза от тегнещата напрегнатост.
Мъчният настоящ кръстопът
С 4 загуби в последните си 6 изиграни мача във всички турнири, 3 от които с по 3 инкасирани гола (от Нант, Реал Мадрид и Монако плюс поражението с 1:0 от „орлетата“) грандът от френската столица минава през значителен трус. Публична тайна е, че Маурисио Почетино няма да продължи работата си в клуба след края на кампанията, а това още повече подронва шансовете за намиране на реална мотивация до края на сезона. Носенето на фланелката само по себе си би следвало да е такава, но към момента влагането на редица играчи не изглежда да е оптимално.
Оттук насетне пътят, който шейх Ал Тани ще трябва да поеме, е неимоверно труден за избиране. Защото през изминалото над десетилетие бяха изпробвани най-различни концепции и изпълнители, с които европейският връх да бъде покорен- никой от тях обаче не донесе купата с големите уши край бреговете на Сена. На дневен ред би следвало да бъде привличането на треньор, имащ дългогодишно и доказано ДНК „Шампионска лига“ в себе си- такъв реално досега в Париж бе единствено Карло Анчелоти за няколко месеца през 2013. Неслучайно за приоритет е считан Зинедин Зидан. Реалистично или не? Топлите месеци от годината отново ще са тези, които ще са изпълнени с очакване за нещо необикновено.
Автор: Мартин Цветков
