Кристоф Дюгари- един своенравен жирондинец на 50

В първите дни на пролетния сезон един добре познат персонаж от френския футбол чества половинвековен юбилей. За Кристоф Дюгари може с основание да се каже, че е видял две и двеста в най-великата игра- от изпадане във второто ниво на футбола в Хексагона до покоряване на шампионата на планетата. Това обаче далеч не го изчерпва. Да се взрем в цялостта на кариерата и портрета му.

С Бордо в сърцето

Източник на снимката

Дете на млади и активни родители, Кристоф от рано се въвлича в практикуването на спортове и афинитетът към футбола не закъснява да се прояви- първоначално в местния Лормон преди да бъде осъществено преминаването в тийнейджърските гарнитури на гранда от региона- Les Girondins de Bordeaux или както са широкоизвестни у нас- Бордо. Още тогава възможността за присъединяване към школата на клуба е резервирана за най-талантливите и обещаващи младежи, защото скаутите на клуба имат множество набелязани потенциални перли и пресяването е изключително стриктно.

От старта си с „Les Marines et Blancs“ („морско синьо-белите“) юношата изкачва постепенно стълбицата в клуба, като още на 17 години парафира и първия си професионален контракт. В първите сезони обаче играе съвсем малко, а когато най-сетне получава повече шанс за изява (38 мача и 4 гола във всички турнири през сезон 1990-1991) преживява ужаса от изпадането в долния ешелон на френския футбол поради финансовите проблеми на „жирондинците“. Остава обаче в институцията и й помага да възвърне елитния си статут след само сезон в Лига 2. И през следващите кампании се затвърждава като редовно играещ. През 1995 е спечелен летният турнир Интертото. Преломният момент несъмнено е сезон 1995-1996, когато формираната триада от Кристоф Дюгари, Бишенте Лизеразу и Зинедин Зидан извежда Бордо до финал в турнира за Купата на УЕФА. На четфъртфиналната фаза е елиминиран Милан след загуба от „росонерите“ с 2:0 на „Сан Сиро“ и пълен обрат в ответния мач в Югозападна Франция- 3:0 за „Les Marines et Blancs“, като две от попаденията са дело на Дюга. Това е и мачът, който предопределя следващата дестинация на 24-годишния тогава нападател.

Неволи на Апенинския и Пиринейския полуостров преди повторното изгряване на френска земя

Източник на снимката

Във време, когато италианската Серия А е осеяна със звезди, Дюгари е трансфериран в Милан, който само няколко месеца по-рано е отстранил в Европа. Мисията на французина в Ломбардия обаче е трудна- той има за конкуренция играчи от калибъра на Джордж Уеа и Роберто Баджо, но въпреки това записва прилична първа кампания, в която регистрира 21 мача и шест гола.

След само сезон в Италия обаче е поблазнен от желанието на Барселона да го привлече и преминава при каталунците- нещо, което впоследствие окачествява като грешка. На „Камп Ноу“ той остава още по-кратко- половин сезон, в рамките на който така и не съумява да се разпише. А за това никак не спомага позицията, на която е ползван от Луис Ван Гаал- дефанзивен халф. Това е и една от основните причини Дюга да пожелае да си тръгне. Нещо повече- той признава, че буквално е инсценирал сълзи, за да може да убеди нидерландския наставник да го пусне. Другата съществена причина за мераците на французина да смени обстановката са още по-разбираеми- националният селекционер Еме Жаке е заявил, че за Мондиал ’98 ще повика футболисти, играещи редовно за клубовете си, съответно Дюгари иска да иде в отбор, предоставящ му тази възможност.

Такъв пристан се явява Олимпик Марсилия. Чрез натрупаното там игрово време и впечатления, оставени у Жаке, аквитанецът си обезпечава повиквателна за „петлите“ за Световните финали, оказала се триумфални. Последвалата кампания на клубно ниво (1998-1999) също е една от най-емоционалните в кариерата му- с ОМ той достига до нов финал в Купата на УЕФА (загубен от Парма), на прага е и на титла във Франция, която обаче се изплъзва на „фокейците“ след драма без аналог в последния кръг, за да отиде при… Бордо.

Малко по-късно, през 2000, натам потегля и самият Дюгари. Иначе казано, „блудният син“ се завръща. И прекарва още   2 години в цветовете на родния клуб, допринасяйки и за обогатяването на витрината му (чрез Купата на Лигата)- на полуфинала с ПСЖ срещу него е извършено нарушение, довело до дузпа и попадение за „жирондинците“, а в победния финал срещу Лориен дава асистинция на Педро Паулета за един от головете. В края на кариерата си играе в Бирмингам Сити и Катар- споделя, че едното му е донесло чудесно преживяване като контакт с британската футболна култура, а другото- добри финансови параметри- нещо, което не крие, че е било определящо при избора му на отбор, в който да завърши кариерата си.  

Незабравими години при „Les Bleus“ в златна епоха

Източник на снимката

Кристоф Дюгари дебютира за националния тим на страната си през 1994 и спомага за постепенното надигане след катаклизма, застигнал френската селекция покрай пропуснатия Мондиал ’94 в САЩ. „Петлите“ се класират за Евро ’96, а роденият в Бордо нападател е част от избраниците за битките по английските терени, участва и в трите двубоя от груповата фаза (тоест и срещу България). На четвъртфиналите обаче се контузва, което му попречва да вземе участие в достигнатия полуфинал (загубен от Чехия след дузпи).

Две години по-късно Еме Жаке му възлага доверие за Световното, на което Франция е домакин. В първия мач срещу ЮАР Дюга е резерва, а малко след появата си се откроява със сериозен пропуск. Това обаче не го прекършва и той все пак успява да се разпише, бележейки първия гол в турнира за синята селекция. Отпразнува го като се изплезва към трибуната с журналистите- закачка с тях след многобройните критики, на които е обект. Участва в срещите от груповата фаза, но след това се появява отново в игра чак за заключителната една четвърт от финала с Бразилия на „Стад дьо Франс“- достатъчно време, за да е част от действащите лица в една претворяваща историята вечер. Франция се позлатява, а еуфорията се разстила и до лятото на 2000-та година, в хода на която е спечелена и европейската титла. Там Дюгари е преместен от Роже Льомер да действа на левия фланг на атаката, давайки своя принос към един значително обогатен в офанзивен план отбор. Аквитанецът съумява да се разпише срещу домакините от Нидерландия в мач от груповата фаза. Макар и без да се разписва, той става част и от похода към още един трофей с „петлите“- този до Купата на конфедерациите през 2001.

След всички тези години, гъмжащи от медали, следва фиаското от Мондиал 2002, което се оказва последната сцена за играча с националния екип- след тази надпревара той обявява оттеглянето си от отбора.  

Работа в медиите и словесни удари

Източник на снимката

Само година след оттеглянето от футбола като играч Дюгари получава неочаквано предложение да коментира Мондиал 2006 за френска телевизия. И това е само началото на един 14-годишен маратон, в течение на който словоохотливият критик получава поле за изява в някои от най-гледаните медии в Хексагона- М6, Canal + , RMC. Стилът му на изказ се характеризира с пиперливост и острота, често преминаващи границата на добрия тон, което го позиционира в епицентъра на не една и две полемики.

В края на месец май 2018 след обявяването на избраниците за Световното в Русия Дюгари обвинява Дешан, че „е взел отбора на Франция за заложник“, критикувайки избора на селекционера да не повика Карим Бензема. „Петлите“ обаче стават световни шампиони, след което треньорът говори открито за поведението на Дюгари, обвинявайки го в липса на уважение. Споделя също, че ако се срещнат, дори няма да се поздравят. Отношенията между двамата бивши съотборници трайно се развалят.

В ролята си на телевизионен критик той изрича и доста крайни становища по адрес на монегаските, твърдейки през пролетта на 2015, че „му е омръзнало да се отегчава от играта  им“ и че „мачовете им са със смъртна досада“. Отговорът, който получава от тогавашния наставник на „червено-белите“ Леонардо Жардим, е саркастичен- „Познавам качествата на Дюгари като играч, тези на треньор- не. Така че казаното от него не ме засяга“.

Бурни дебати отприщва и фраза, свързана с Лионел Меси. Говорейки за проблемите в стиковането между Антоан Гризман и аржентинеца в Барселона, бившият френски национал стига доста далеч- „От какво толкова се плаши Гризман, от момче метър и 50, което е наполовина аутист?“. Впоследствие се извинява на засегнатите от думите му.

Източник на снимката

Въпреки богатия му опит в медийното пространство, не можем да кажем, че Дюга борави сръчно с подбора на думи и напипването на нюанси в комуникацията. Може би изтощението от многобройните студиа и натрупалите се във времето полемики са повлияли на решението на аквитанеца да се отдръпне от медийния свят през 2020. Единствено той обаче знае със сигурност кои мотиви са натежали най-силно за това решение. А приоритетите му сега са няколко- време със семейството, пътувания и игра на голф. Бъдещите творчески планове у Дюгари обаче вероятно тепърва ще се обогатяват- времето ще покаже в каква насока.

Автор на статията: Мартин Цветков

264 коментара за “Кристоф Дюгари- един своенравен жирондинец на 50

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Translate »