Анализи На фокус Френски клубен футбол 

Епохи и политики в Лион – пътят към новата бразилска вълна

razborfr 61 коментара

Краят на месец май бе белязан от знаково събитие в един от водещите френски клубове – пристигането в Олимпик Лион на бразилския тандем Жуниньо (на поста спортен директор) и Силвиньо (на поста старши треньор) маркира една нова страница във функционирането на институцията. За да вникнем в същината на причините за открехването на тази глава обаче е необходимо да проследим тенденциите в империята на Жан-Мишел Олас през последните близо две десетилетия.

Времената на хегемония

Макар да бе ясно изразен доминант във финансово отношение в началото на XXI век (в контекста на Франция), лионският клуб всъщност влагаше за привличането на тогавашните си футболисти трансферни суми, които са несъизмерими с  настоящите най-високи сделки, осъществявани на пазара в Лига 1. В резултат на отлично функциониращото скаутско звено и ръководните фактори по отношение на трансферите, на тогавашния „Стад Жерлан“ се озоваха имена като Микаел Есиен, Мамаду Диара, Ерик Абидал и Флоран Малуда, като всеки от тях пристигна за скромна сума и бе продаден в последствие срещу колосални приходи в клубната хазна. Други местни легенди като Грегори Купе, Антони Ревейер, а и Жереми Тулалан не стигнаха до многомилионни изходящи трансфери, но оставиха трайна следа в развитието на ОЛ и неговата история. Общото във всички цитирани случаи е едно- става въпрос за млади и обещаващи футболисти от френския пазар, които са подписали договори с институцията от Рона-Алпи и това се е оказало еднакво печеливш ход както за тях самите, така и за самия клуб.

Защото равносметката от времената, когато тези фигури носеха екипа на „Les Gones”, бе 7 поредни шампионски титли на Лига 1 – хегемония, която и до ден днешен няма аналогия във френския футбол.

Годините след слизането от трона

Множеството продажби (макар и постепенни), смяната на поколенията, както и надигането на нови сили във Франция (Бордо и Марсилия) в крайна сметка доведоха до детрониране, което бе съпроводено и с доста по-сериозни финансови ресурси за входящи трансфери. Лисандро Лопес от Порто бе рекордна покупа за времето си (24 милиона евро), но освен него край бреговете на Рона и Сона пристигнаха още Йоан Гуркуф от Бордо (22 милиона евро), Али Сисоко от Порто (16,2 милиона евро), както и Мишел Бастос от Лил (18 милиона евро). Тези суми може би изглеждат незначителни през 2019, но само десет години по-рано пазарните реалности сред клубовете от френския елит бяха изконно различни.

Новият облик изведе отбора до ТОП 4 на Европа през сезон 2009-2010, когато бе постигнат така бленуваният дълги години по-дълбок пробив в Шампионска лига (полуфинал), завоюван беше и последният значим трофей (Купата на Франция през 2012), но така и не бе възвърната короната в шампионата, нито пък бе затвърден прогресът на континенталната сцена.

Приоритизирането на клубната академия

Впрочем, тъкмо сезон 2011-2012, през който бе спечелено най-старото отличие на територията на Франция, представляваше преход към новата ориентация на клубната политика, а именно- модел на школата като главен извор на ключови играчи за първия отбор. Нещо повече – треньорските профили бяха селектирани главно на базата на близостта им до клубната структура и способността за развиване на местните младежи. Така на кормилото на отбора се озоваха Реми Гард, Юбер Фурние и Бруно Женезио, като в хода на техните епохи процъфтяха и се затвърдиха талантите на играчи като Антони Лопеш, Самюел Юмтити, Максим Гоналон, Корентен Толисо, Набил Фекир и Александър Лаказет.

Стартовата единайсеторка на лионци бе подчертано изградена от продукти на клубната академия, която пък дълги години бе с реномето на най-добре фунциониращата във Франция, а и сред най-стойностните в Европа. Началото на този пасаж от историята обаче бе свързано и с първото по-трайно отсъствие на ОЛ от Шампионска лига (между пролетта на 2012 и есента на 2015). Граденият в течение на няколко сезона гръбнак плюс допълнително изгрелите проспериращи юноши започнаха да дават своите устойчиви резултати, като Лион се завърна трайно в Шампионска Лига (4 участия от 5 възможни считано то сезон 2015-2016) посредством константното си присъствие на подиума в Лига 1, достигна и до най-доброто си постижение в Лига Европа (полуфиналът през 2017). Тъкмо тази година обаче сякаш бе най-ясният индикатор, че на „Групама Стейдиъм“ отново ще задуха вятърът на промяната.

По новия път

През летните месеци на 2017 седемкратните шампиони на Хексагона се разделиха с водещи фигури като Александър Лаказет, Корентен Толисо и Максим Гоналон (и тримата са продукти на школата), като първите двама от тях донеса рекордни приходи в клубната каса. Обемът на напускащи важни имена обаче бе без аналог. Макар да не бяха достигнати същите измерения през 2018 (когато все пак бе продаден Мариано Диас на Реал Мадрид), то новата вълна в Лион изглеждаше вече ясно оформяща се, а събитията от лято 2019 окончателно я финализираха- фокусът в клубната политика вече е ясно насочен към привличането от отбори с по-скормни амбиции на млади и обещаващи играчи, които вече са направили прехода от юношеския към мъжкия футбол, но които имат нужда от трамплин в израстването си.

Точно такива като Ферлан Менди и Танги Ндомбеле, чиито крупни продажби респективно в Реал Мадрид и Тотнъм илюстрират новият модел в Лион, който е базиран на мощно скаутско звено, бърза интеграция на новопристигналите и рентабилна трансферна политика. Иначе казано, основните разлики се коренят в два основни компонента – масивността на летните разпродажби и фактът, че школата вече не е основният източник на кадри за първия отбор (към днешна дата титулярни такива са единствено Антони Лопеш и Усем Ауар).

Този подход на формиране на новата визия в Лион практически е частична препратка към успешните ходове от шампионските години, когато новопривлечените млади играчи от други клубове скоростно се превръщаха в стожери и жънеха лаври. Другата основна допирна точка е бразилската ниша, която бе основоположна за хегемонията на Лион в началото на новото хилядолетие, а нейните най-ярки символи са Крис, Касапа и Жуниньо. Първият от тях вече бе получил пост в ОЛ, бидейки назначен за треньор на втория отбор през сезон 2017-2018 (макар вече да не изпълнява функциите), а неговият някогашен партньор в центъра на отбраната Клаудио Касапа е част от треньорския щаб на първия тим, за да съдейства при работата тъкмо със защитниците, Жуниньо пък пое юздите на спортен директор. Надеждите на лионската футболна общественост са свързани с това забележителният футболен интелект на споменатите емблематични латиноамериканци да даде своите плодове и при изпълнението на настоящите им позиции.  

Търсене на новата формула чрез промени в структурата на клуба

Съчетанието от градивни елементи на триумфа от миналото и търсенето на свеж полъх в управленската методика на клуба доведе до пристигането на бразилския дует Жуниньо-Силвиньо, за който стана въпрос в началото на статията.

Президентът Жан-Мишел Олас обяви, че оттук насетне ще делегира повече от задълженията, които до момента той лично е ръководил. Във връзка с тези си намерения, той взе решение за първи път от много години насам да открие поста спортен директор, като кристално ясният приоритет за него се казваше именно Жуниньо Пернамбукано. Легендарният изпълнител на пряк свободни удари от близкото минало вече бе получавал две подобни предложения от лионския бос в хода на миналите години, а при третото такова откликна, поемайки драстично по-голяма власт и отговорност дори от тези, с които разполагаше като играч. Приемайки позицията, той получи и огромна свобода от Олас, като в нея фигурираше и избора на старши треньор, чийто пост бе овакантен от Бруно Женезио.

Посоченият наследник бе Силвиньо (въпреки липсата му на опит – Лион се явява първи отбор, който той води като старши треньор). Макар реални съществуващи рискове да има, този ход разполага със своите аргументи, тъй като бившият ляв краен защитник е работил като играч с някои от най-доказаните имена в мениджърския занаят като Арсен Венгер и Пеп Гуардиола, а е изпълнявал и функциите на помощник-треньор в италианския гранд Интер, както и в националния тим на Бразилия, откъдето реално и пристигна.

Привръщайки се в първия чуждестранен наставник в 32-годишната ера „Жан-Мишел Олас“, както и в едва втория такъв изобщо в историята на Лион (след Владимир Ковачевич, който ръководи „Les Gones“ между ноември 1981 и февруари 1982), Силвиньо получава висша степен на доверие от боса на втория по бюджет клуб във Франция. Неговите треньорски възгледи в чисто игрово и тактическо отношение обаче ще трябва да бъдат допълвани и от способност за развиване на прясно акостирали млади играчи, както и качественото им интегриране в първия състав и превръщането им в главни действащи лица – умения, които са жизнено необходими в контекста на отбор с често изменящо се ядро от футболисти. И тъкмо тук идва и същинското предизвикателство пред бразилския специалст. А то ще е пряко свързано и с резултатите от съвместната му работа по трансферите със сънародника му Жуниньо, както и с Флориан Морис.

Вижте още

Финалната отсечка към първото място- разбор на ноемврийските мачове на Франция

razborfr 53

Какво е да изживееш кулминацията на Световното в сърцето на Париж

razborfr 50

Как Вилаш-Боаш промени Марсилия за 10 месеца

razborfr 47

61 коментара за “Епохи и политики в Лион – пътят към новата бразилска вълна”

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Translate »