Френските финалисти в Шампионска лига и КЕШ

Четвъртфиналните двойки вече са ясни и Шампионска лига е готова да навлезе в заключителната си фаза, където ПСЖ ще се опита да достигне до втори пореден финал. Освен от миналогодишния си поход, парижани могат да черпят мотивация и от останалите френски финалисти в най-престижната клубна надпревара. Нека видим кои са те.

Реймс през 1955-1956 и 1958-1959

Първото в историята издание на Купата на европейските шампиони (турнирът носи това име до началото на 90-те), се провежда през сезон 1955-1956, а Франция, начело с вестник „l’Equipe”, е главен инициатор на провеждането му. Представител на Хексагона играе и ключова роля в прясно зародилото се състезание- Реймс елиминира последователно опоненти от Дания, Унгария и Шотландия, за да стигне до мача за трофея. По това време в редиците на тима от Шампан блестят имената на легендарните Мишел Идалго и Раймон Копа. Във финала те срещат Реал Мадрид на Алфредо Ди Стефано. Любопитното е, че същите два отбора играят финал и за Латинската купа само година по-рано (спечелен от испанците). И също както в дуела за Латинската купа, двете формации се изправят една срещу друга на „Парк де Пренс“ в Париж.

Дебютният финал в Купата на европейските шампиони представлява спектакъл с главно „С“. Французите взимат бърза преднина от 2:0 до 10-ата минута на мача, а пред тях се отваря и отлична възможност да направят резултата класически, слагайки в голяма степен точка на спора. Този шанс обаче е осуетен и впоследствие мадридчани изравняват преди „червено-белите“ отново да вземат аванс. В крайна сметка обаче кралският клуб налага волята си и осъществява пълен обрат до 4:3, с което вдига отличието. След края на сезона пък Раймон Копа се присъединява именно към Реал Мадрид. По този начин две колосални звезди на времето си се събират в един тим- Копа и Ди Стефано.

Това носи своите плодове- Реал печели 5 поредни трофея в надпреварата (между 1956 и 1960), като четвъртият от тях, през сезон 1958-1959, отново идва след финал срещу Реймс. Този път обаче драматизъм реално няма. Шампанци изпитват сериозни затруднения да преодолеят отлично действащия в защита континентален хегемон, а освен това се сблъсква и с хладната ефективност на „белия балет“, губейки от него с 2:0 в Щутгарт. Реймс обаче си остава пионер за Франция в големите битки на европейската сцена. Дирята на северняците остава впечатляваща и до днес.

Сент-Етиен през 1975-1976

Доминант на местната сцена във Франция през 60-те и 70-те години на миналия век, Сент-Етиен пренася отличното си представяне и в Европа през сезон 1975-1976. Тогава „зелените“ от „Жофроа Гишар“ достигат до директна битка за Купата на европейските шампиони. Това се случва след запомнящ се поход, включващ елиминирането на реномирани актуални имена като Динамо Киев и ПСВ Айндховен. В тези години украинският гранд разполага в редиците си с действащия носител на „Златната топка“ Олег Блохин, докато ПСВ е един от двата основни източника на кадри за големия нидерландски национален отбор, спечелил две вицешампионски звания от Мондиалите през тази декада. Така че отстраняването на тези тимове е показателно за подема и геройството на „Les Stéphanois”.

Във финалния дуел те срещат Байерн Мюнхен на Франц Бекенбауер, Сеп Майер и Герд Мюлер. Наставникът на французите пък не може да разчита на една от звездите си- Диминик Рошто, който все още не е напълно възстановен от контузия и влиза в игра едва в самия край на двубоя. Срещата става известна като „финала на квадратните греди“, тъй като вратите на стадиона в Глазгоу са изградени именно от такива. На два пъти през първото полувреме именно гредите попречват на Сент-Етиен да отбележи попадения, което подсилва фолклора на този елемент. Това впоследствие е наказано и баварците бележат единствения гол в мача в 57-ата минута. „Les Verts” обаче са посрещнати във Франция като победители- стотина хиляди души съпътстват шествието на отбора по парижанския булевард Шанз-Елизе. Десетилетия по-късно пък знаменитите греди от 1976 са закупени от Сент-Етиен за около 20 000 евро, за да бъдат част от клубния музей.

Олимпик Марсилия през 1990-1991 и през 1992-1993

Многозвездната селекция на амбициозния президент Бернар Тапи навлиза в серия от титли на Хексагона в края на 80-те и началото на 90-те, а това е гарнирано с подвизи на най-високо ниво и в международен план. През кампания 1990-1991 ОМ се класира за първия си финал в Купата на европейските шампиони. По пътя си дотам тимът от френския Юг минава през причудлив четвъртфинал, в който отстранява действащия носител на трофея Милан. След 1:1 в първата среща на „Сан Сиро“, марсилци водят с 1:0 на „Велодром“ минути преди края, когато проблем с осветлението на стадиона прекъсва мача за известно време. След отстраняването му обаче играчите на италианския гранд отказват да подновят срещата, което им носи служебна загуба с 3:0 и отстраняване от евротурнирите за следващия сезон. Французите пък продължават съм полуфиналите, където елиминират хладнокръвно руския хегемон от края на ХХ век Спартак Москва.

На финала в Бари обаче се сблъскват с Цървена звезда. „Червено-белите“ от Белград се уповават на непробиваемата тактика на Люпко Петрович, за да неутрализират атакуващата мощ на „фокейците“ и достигат до целта си- дузпи, след като гол в игровите минути така и не пада. Пропускът на Мануел Аморос в първата дузпа се оказва решаващ и балканците ликуват с исторически триумф, потапяйки Базил Боли и компания в сълзи.

Стартовите 11 на ОМ във финала от 1993

2 години по-късно обаче Марсилия се завръща в мач за трофея, излизайки като победител от група с Глазгоу Рейнджърс, ЦСКА Москва и Брюж. Разполагащи с най-продуктивната атака в турнира за сезона, възпитаниците на Реймон Гуталс обаче трябва да се изправят срещу футболния еталон за онази епоха- Милан на Фабио Капело, имащ 8 победи от 8 мача и едва 1 допуснат гол. Провансалците успяват да разпечатат отново италианската врата в края на първото полувреме, когато Базил Боли засича с глава центриране от корнер на Абеди Пеле. Любопитното е, че минути по-рано Боли изпитва болки и се обсъжда смяна, но е взето решение той да остане до края на полувремето. Резултатът от това е видим и на светлинното табло, а железният бранител остава да играе до края на двубоя, спомагайки неимоверно много за легендарния успех. Защото срещата на “Олимпиащадион” в Мюнхен приключва 1:0 за ОМ, което е синоним на първи и към днешна дата единствен трофей за Франция в надпреварата (която тогава за първи път носи наименованието Шампионска лига).

Последният съдийски сигнал отприщва сцени на лудост и делириум както по трибуните, така и на терена, а и разбира се- край Старото пристанище. На следващия ден най-високо тиражираният френски спортен вестник „l’Equipe“ излиза със заглавие „Le jour de gloire“ („Денят на славата“), правейки аналогия между значимостта на победата и френския национален химн. Така едно истинско съзвездие от настоящи и бъдещи величия се превръща в златно поколение както за Олимпик Марсилия, така и за френския футбол като цяло.

Монако през 2003-2004

11 години след като е в епицентъра на последния френски финал в Шампионска лига, бидейки на терена с капитанската лента, Дидие Дешан е в основата и на следващото достигане на отбор от Лига 1 до най-големия мач в европейския клубен футбол. Вече в амплоато на старши треньор на Монако, баският специалист постига скоростни резултати. Още в груповата фаза на турнира монегаските впечатляват, класирайки се първи в групата си и имайки най-бележещата атака в състезанието, заедно с тази на Ювентус. Най-открояваща се е рекордната за времето си победа над Депортиво Ла Коруня с 8:3.

На осминафиналите е отстранен трудно Локомотив Москва, за да се стигне до истинските бляскави галавечери. След загуба от Реал Мадрис с 4:2 на „Сантяго Бернабеу“ в първия четвъртфинал и изоставане с 0:1 в реванша, тимът от Княжеството сътворява немислимото, правейки пълен обрат до 3:1. Окрилени от вдъхновената игра на Людовик Жюли и Фернандо Мориентес (който по това време играе на „Луи II“ под наем именно от Реал), възпитаниците на Дешан елиминират големия фаворит в ШЛ- „Лос Галактикос“ на Флорентино Перес. Геройствата на отбора от Лазурния бряг продължават и на полуфиналите, където се изправят срещу прясно придобития от Роман Абрамович Челси. При резултат 1:1 в първия мач в Монте Карло, Зикос от домакините получава пресилен червен картон в началото на втората част и те остават с човек по-малко. Дори в тази си конфигурация възпитаниците на Дешан успяват да вкарат още 2 гола, завоювайки удобния турнирен резултат 3:1. Но на „Стамфорд Бридж“ авансът им е заличен и при 2:0 те са аут от турнира на богатите. Мощно активизиране в играта им обаче отново носи пълно преобразяване, както срещу „белия балет“, и се стига до зрелищно равенство 2:2, донесло паметно класиране на финала в Гелзенкирхен.

А там монегаските играят срещу друга сензация от онзи забележителен сезон- Порто на Жозе Моуриньо. Людовик Жюли за съжаление се контузва още в началото на срещата, а гол преди почивката дава на иберийците аванс, който те не само ръководят умело, но и увеличават до 3:0. Така една епична авантюра за гранда от Лига 1 завършва с минорен край, но походът на „червено-белите“ продължава да вдъхновява.   

Пари Сен-Жермен през 2019-2020

9 години след придобиването на клуба от катарските инвеститори, парижани все още изпитват неутолена жажда да пренесат успехите от френските терени и на напреднала фаза на Шампионска лига. Защото до 2020 нито веднъж в катарската ера столичани не съумяват да прескочат четвъртфиналите, а в 3 поредни кампании авантюрата им дори спира на осминафинал. Това обаче се променя през миналия сезон. Предпоставки за подобно нещо има и с оглед на показаното в груповата фаза- гръмка победа с 3:0 над Реал Мадрид на „Парк де Пренс“, първо място в крайното класиране, 16 точки от 18 възможни и голова разлика 17:2.

Възпитаниците на Томас Тухел обаче далеч не минават като на парад по време на пътя си до финала. Загуба при гостуването на Борусия Дортмунд разбунва старите духове и всява отново страха от ранно елиминиране. Но в ответния мач френските първенци действат концентрирано и дисциплинирано, което им носи безценната победа с 2:0. Те трябва да почакат 5 месеца, за да изиграят четвъртфиналния си мач поради прекъсването на международния футбол заради ковид пандемията. И търпението се отплаща. С 2 гола след 90-ата минута ПСЖ прави емоционален обрат срещу Аталанта, пречупвайки ключова психологическа бариера. Действащи окрилено и без напрежение, парижани изнасят истинска футболна лекция на Лайпциг на полуфиналите, където се налагат с 3:0 и отприщват пищни всенародни тържества във френската столица.

В заключителната битка за купата с големите уши на трасето им се изправя трети немски отбор- Байерн Мюнхен, за който това представлява 11-и финал в турнира. В равностоен и уравновесен двубой Мбапе и Неймар далеч не изживяват най-успешната си вечер и 9-кратните шампиони на Хексагона така и не намират способ, с който да направят разликата. Няколкото им пропуски се заплащат скъпо- в 59-ата минута юношата именно на ПСЖ Кингсли Коман бележи на родния си клуб, носейки трофея на баварците. Цялостната кампания на гранда от „Парк де Пренс“ обаче се счита за преломна точка от развитието им и показателна за новото достигнато измерение в европейския футбол.   

Автор: Мартин Цветков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Translate »