Нант- гигантът, бленуващ трайно пробуждане
В подем от началото на годината и класиран на финал в Купата на Франция, един голям клуб от страната световен шампион преоткри главна роля на голямата сцена. „Канарчетата“ от Нант преживяха какво ли не през новия век, но настоящият им полет изглежда уверен и целеустремен. А направлението му е връщането към една минала слава. Слава, градена от поколения силни играчи и лидери. Нека пропътуваме през събитията и разгледаме личностите, направили „жълто-зелените“ институция-фар за френския футбол.
Пъстра автентичност
Пролетта на 1943 е смутно време- Франция е под немска окупация. Контекстът обаче не попречва на няколко предприемчиви и смели мъже да се съберат и да координират основаването на ФК Нант, сливайки футболните секции на няколко местни клуба. Амбицията е ясна- една обединена сила от града на Жул Верн да щурмува елита. Един от основателите на новата институция, Жан Льо Гию, който ще се превърне и в неин първи президент, дава и клубните цветове- жълто и зелено. Льо Гию залага на тях, тъй като в друг негов любим спорт, където инвестира, конните надбягвания, жокей с жълто-зелена одежда жъне лаври и му носи печалби. Ето защо въпросните цветове са счетени като кадемлийски и победоносни.
Играта по нантски и нейните плодове
Прословутият във Франция стил „à la nantaise“ става неизменна част от клубната визитка, а неговите принципи и основи се зараждат през 60-те години на ХХ век, когато начело на тима от Северозапада застава треньорът Жозе Арибас. Атакуващо играещ и служещ си с бързи и ефектни комбинации, отборът на баския специалист действа зрелищно и блести с колективния си сработен облик. Често оперира в конфигурация 4-2-4. „Канарчетата“ пробиват във френския елит и стават фактор в него, нещо повече- стават негова главна сила, печелейки две последователни титли през 1965 и 1966. Арибас остава край река Лоара цели 16 години в ролята си на наставник, като през 1973 носи и трета титла на „жълто-зелените“. Отличил се в шампионатните маратони, клубът по негово време обаче не съумява да запише името си сред победителите в Купата на Франция, макар на 3 пъти да достига до финал.
До първи трофей в най-старата надпревара на Хексагона се стига няколко години след напускането му, а любовната история между Нант и Купата на Франция се затвърждава като трайна- на 8 пъти в досегашната си история тимът от едноименния град участва в заключителната битка за отличието, като 3 от пътите се увенчават с успех. Титлите в първенството пък са цели 8, което позиционира „Les Canaris“ в топ 5 на най-често ставалите шампиони във Франция. Епопеите на континенталната сцена, макар и епизодични, също не са тера инкогнита за тях- през 1980 достигат до полуфинал в Купата на носителите на купи, а през 1996- същата фаза, но в Шампионска лига.
„Канарчета“, превръщащи се в „петли“
Цели 60 футболисти на френската национална селекция са минали през Нант в хода на кариерата си, като 38 от тях са получили повиквателни, бидейки играчи на „жълто-зелените“. 35 пък са състезателите, направили своя дебют с националния екип, идвайки тъкмо от Нант- доказателство за силния тласък, който институцията от Северозапада дава на новоизгряващите таланти. Любопитен факт е, че в края на 70-те предвожданите от Мишел Идалго „петли“ на два пъти излизат в титулярния си състав с цели 6 представителя на „канарчетата“- през 1977 срещу Аржентина и през 1978 срещу Бразилия. На триумфалния Мондиал 1998 пък Нант е клубът, през чиято школа са минали най-голям брой световни шампиони- 3-ма- Дидие Дешан, Марсел Десаи и Кристиан Карембьо.
Хора, олицетворяващи Нант- Максим Босис и Анри Мишел
Със 76 мача за националния тим на Франция, сред които цели 64 в качеството си на играч, идващ от „канарчетата“, Максим Босис е основен архитект на моста между „Les Bleus“ и бележития клубен тим. Той е съществено действащо лице за лавровите периоди и на двата отбора в десетилетието между 1976 и 1986. Босис, образцовият краен защитник, преквалифициран по-късно и в либеро, допринася за вдигането на 3 титли на Франция, 1 Купа на страната и един европейски полуфинал в КНК, а с екипа на „петлите“ достига до 4-то и 3-то място респективно на Мондиал ’82 и ’86, в промеждутъка пък става европейски шампион през 1984.
Анри Мишел от своя страна не дочаква като играч разцвета на голямото поколение на трикольорите- краят на авантюрата му със селекцията е през 1980, но 4 години по-късно става треньор на олимпийския отбор на страната, повеждайки го към златни медали на игрите в Лос Анджелис. Това му отваря вратите и към поста на селекционер на първия отбор, който пък навигира към бронзови медали на Световното през 1986. С екипа на Нант Мишел е истинска легенда- 16 години на лоялност и отдаденост, в които е капитан, лидер, визионер в средата на терена, а и реализатор, отчитайки се с близо 100 попадения. Той, също като Босис, може да се похвали с 3 титли, 1 Купа на Франция и поход до топ 4 на КНК.
Трагични съдби, останали завинаги в сърцата
Уви, нантската история е белязана и от злощастни събития, сполетели млади играчи на „Les Canaris“. През 1984 за предстоящото Европейско първенство в града е открито новото спортно съоръжение „Стад дьо ла Божоар“, което би следвало да прати клуба в ново измерение. Но нещо друго хвърля мрачна и незаличима сянка върху въпросната година- кончината на Сет Адонкор, многообещаващ централен защитник, полубрат на Марсел Десаи, катастрофирал тежко с автомобила си. Жан-Мишел Лабежоф, нападател от юношеския отбор, също губи живота си тогава. Сиди Каба (още един младеж от клубната академия) е третият пътник във возилото- той успява да оцелее, но никога повече не се връща на терена.
През януари 2019 клубът и градът са разтърсени от нов ужас. Емилиано Сала, нападателят, отбелязал 11 гола в рамките на първия дял от шампионата, финализира трансфера си в Кардиф, но за съжаление така и не заиграва за новия си тим. По време на полет над Ламанша самолетът му претърпява тежък инцидент, при който пилотът и аржентинското момче намират смъртта си. Драмата трогва силно целия свят. Улиците на Нант се изпълват с хора, отдаващи почит на своя идол, а „Стад дьо ла Божоар“ се сбогува със загиналия си герой по оставящ без думи начин.
ХХI век- време на крайности
Началото на новото хилядолетие започва отлично за Нант- 8-мата титла е спечелена през 2001, като това се оказва последното такова отличие преди започването на 7-годишната лионска хегемония. Въпросните златни медали се оказват и последните, с които „канарчетата“ са се окичвали оттогава. Удобна възможност обаче не е липсвала- през 2004 тимът достига до финал за Купата на Лигата, загубен драматично от Сошо след изпълнение на дузпи, а клубната легенда, вратарят Микаел Ландро, пробва изпълнение в стил „Паненка“, който обаче се оказва неуспешен и това определя изхода на сблъсъка.
В исторически план Нант записва някои интересни рекорди- до ден днешен серията от последователни шампионатни мачове без загуба (32 срещи през кампания 1994-1995) остава неподобрено постижение. 44 пък са последователните сезони, в които „жълто-зелените“ се подвизават в най-горното ниво на френския футбол преди да изпаднат през 2007 и да се завърнат малко по-късно. Тези 44 сезона са рекорд за времето си (впоследствие подобрен от ПСЖ).
ХХI век обаче е унищожителен за треньорското съсловие край бреговете на Лоара, а това мощно контрастира с миналото. До 2000 година Нант е воден от само 5 треньора в диапазон от 40 години. От 2000 насам обаче за 22 години броят на наставниците е 24. Последният, приел предизвикателството, Антоан Комбуаре, е изключително близо до нещо, което никой от скорошните му предшественици вероятно не беше и замислял като реалистично- да снабди богатата клубна витрина с ново отличие.
Автор: Мартин Цветков
